Третата група щяха да бъдат няколкото хиляди души в Канзас. Спасителната лодка на Проекта, както мислеха за комплекса. Тази група щеше да бъде съставена от активни членове на Проекта — само неколкостотин души — и техните семейства, както и избрани учени, защитени с Ваксина Б. Комплексът в Канзас беше просторен, изолиран и защитен с оръжие, ако на някой неканен гост му хрумнеше да се приближи.
Половин година. Шест месеца. По-точно — двадесет и седем седмици. Така твърдяха компютърните проекции. В някои райони нещата щяха да се развият по-бързо, отколкото в други. Математическите модели показваха, че Африка щеше да приключи последна, тъй като при тях Ваксина А щеше да се разпространи най бавно поради слабата инфраструктура за оказване на жизненоважни услуги. Европа щеше да се срине първа, с нейните социализирани здравноосигурителни системи и боязливите й граждани, които щяха да побързат да се явят в клиниките за ваксина, после — Америка, след това, по реда си, останалата част от света.
— Целият свят, просто ей така — отбеляза Килгор, загледан през прозорците към заоблените хълмове. Големите ферми из равнините от Канада до Тексас щяха да се занемарят, въпреки че по някои места в следващите столетия щеше да расте дива пшеница. Бизонът бързо щеше да се разпространи от сегашните си обиталища в Йелоустоун и частните ферми за диви животни, а с него и вълците, и застрашената мечка гризли, и птиците, както и койотите. Природата много бързо щеше да възстанови своя баланс, показваха им компютърните модели; след по-малко от пет години цялата Земя щеше да бъде преобразена.
— Да, Джон — съгласи се Барб Арчър. — Но все още не сме стигнали дотам. Какво да правим с изпитателните обекти?
Килгор се досещаше какво ще му предложи. Арчър мразеше клиничната медицина.
— Първо Ж4?
— Чиста загуба на въздух е да поддържаме дишането й, и всички го знаем. Всички те се гърчат от болка, а ние не можем да научим нищо повече, освен че „Шива“ е смъртоносен — а това вече го знаем. Плюс това, след някоя и друга седмица ще се местим. Защо да ги държим живи? Няма да ги местим с нас, нали?
— Ами, не — съгласи се друг от лекарите.
— Окей, на мен ми омръзна да си губя времето като клиник за мъртви хора. Предлагам да направим това, което трябва да направим, и да се приключи.
— Съгласен — кимна друг от учените около масата.
— Кой е за? — попита Килгор и преброи ръцете. — Против? — Само двама. — Мнозинство. Окей. Двамата с Барбара ще се погрижим за това… може би още днес, Барб?
— Защо да се бавим, Джон? — попита отегчено Арчър.
— Кърк Маклийн? — попита агент Съливан.
— Точно така — отвърна мъжът зад открехнатата врата.
— ФБР. — Съливан показа картата си. — Можем ли да поговорим?
— За какво? — обичайната тревога, забелязаха агентите.
— В коридора ли предлагате да го обсъждаме? — попита кротко Съливан.
— О, да, ама разбира се, заповядайте. — Маклийн отстъпи и отвори широко вратата, за да ги пусне, после ги отведе в дневната си. Телевизорът беше включен на някакъв филм по кабелната. Главно оръжия и кунг-фу, както изглеждаше.
— Аз съм Том Съливан, а това е Франк Чатъм. Разследваме изчезването на две жени — каза старшият агент, след като седна. — Надяваме се, че ще можете да ни помогнете.
— С удоволствие… искате да кажете, отвличане или нещо подобно? — запита мъжът.
— Това е вероятно. Казват се Ан Претлоу и Мери Банистър. Някои хора ни казаха, че може би познавате едната от тях, или и двете — каза Чатъм.
Двамата наблюдаваха Маклийн, който затвори очи, после извърна поглед към прозореца за няколко секунди.
— От „Търтъл Ин“ може би?
— Там ли сте се запознали с тях?
— Вижте, аз се запознавам с много момичета, нали разбирате? Това е добро място за тия неща, с музиката и прочие. Някакви снимки?
— Заповядайте. — Чатъм му ги подаде.
— Окей. Даа, спомням си Ани… така и не научих фамилното й име — обясни той. — Беше секретарка, нали?
— Точно така — потвърди Съливан. — Доколко я познавахте?
— Малко танци, малко приказки, няколко питиета, но до сериозна свалка не се стигна.
— Да сте напускали бара с нея, да сте се разхождали, или нещо от рода?
— Мисля, че веднъж я изпратих до тях. Апартаментът й беше на няколко пресечки оттам, на… близо до Кълъмбъс Авеню. Изпратих я до тях… но, ей, не съм влизал вътре… искам да кажа, че не съм… тоест, не съм… добре де, нали се сещате, не съм правил секс с нея. — Изглеждаше притеснен.
— Знаете ли дали е имала някакви други приятели? — попита Чатъм, който си водеше бележки.