— Да, имаше някакъв по-сериозен, май се казваше Джим. Счетоводител, струва ми се. Не знам доколко бяха близки, но когато двамата бяха на бара, обикновено пиеха заедно. Помня му физиономията, но не и името. Може да сме говорили за нещо, но не помня много. Ей, ама нали знаете, това е бар за самотни души и там можеш да срещнеш много хора, и понякога връзката става, друг път — не.
— Телефонни номера?
— Не. Имам два на други момичета, с които съм се запознавал там. Искате ли ги?
— Те познаваха ли Мери Банистър или Ан Претлоу? — попита Съливан.
— Може би. Жените се свързват по-добре, отколкото мъжете, нали знаете, клюкарстват, проучват ни…
Последваха още въпроси, около половин час, някои от които се повтаряха, на което Маклийн като че ли не възразяваше, за разлика от някои. Най-накрая го попитаха дали могат да огледат жилището му. Нямаха законно право да го правят, но странно, дори престъпниците често им го позволяваха, и не един от тях биваше залавян, когато се натъкваха на преки улики. В случая агентите смятаха да огледат за списания със снимки на сексуални извращения или дори лични снимки с подобно съдържание. Но когато Маклийн ги разведе из апартамента, единствените снимки, които видяха, бяха на животни, имаше и списания за природата и нейното опазване — някои издавани от групировки, за които във ФБР съществуваше мнение, че са крайни — както и многобройна екипировка за планински туризъм.
— Планинар ли сте? — попита Чатъм.
— Обичам да излизам сред природата — потвърди Маклийн. — Трябва ми и някое момиче, което също да го обича, но такива не се срещат често в този град.
— Прав сте. — Съливан му подаде визитката си. — Ако се сетите за нещо, моля, обадете ми се веднага. Домашният ми телефон е на гърба. Благодаря ви за съдействието.
— Не съм сигурен, че ви помогнах много — отбеляза мъжът.
— И малко да е, все е от полза, както казват — отвърна Съливан и стисна ръката му.
Маклийн затвори вратата след тях и пое дълбоко дъх. Как, мамицата му, се бяха добрали до името и адреса му? Въпросите им бяха точно такива, каквито беше очаквал, и той често беше премислял отговорите… но отдавна. Защо дойдоха чак сега? Тъпи ли бяха, или бавни, или какво?
— Едно голямо нищо — каза Чатъм, когато стигнаха до колата си.
— Е, може би жените, които ни даде, ще могат да ни кажат нещо.
— Съмнявам се. Говорих с втората снощи в бара.
— Върни се при нея. Попитай я какво мисли за Маклийн — предложи Съливан.
— Добре, Том. Ще го направя. Ти усети ли нещо у тоя тип? Аз не.
Съливан поклати глава.
— И аз. Но още не съм се научил да чета мозъци.
Чатъм кимна.
— Точно така.
Беше настъпил моментът и нямаше никакъв смисъл да го отлагат. Барбара Арчър отвори шкафа с медикаментите, извади десет ампули, счупи първата, напълни една спринцовка и отвори вратата на стаята на Ж4.
— Здравей. — Предимно стонове от страна на пациентката, която лежеше в леглото и безмълвно гледаше телевизора.
— — Здравей, Мери. Как се чувстваме?
Внезапно се учуди защо ли лекарите винаги питат „как се чувстваме“. Странен езиков нюанс, може би за да покаже някаква солидарност с пациента — каквато едва ли съществуваше в настоящия случай. Една от първите й практики по време на следването й беше в кучкарник за бездомни кучета. На животните им се даваха седем дни и ако никой не ги потърсеше, ги подлагаха на евтаназия — убиваха ги, както смяташе сега, главно с големи дози фенобарбитал. Инжекциите винаги се биеха в горната част на левия крак, спомняше си тя, и след около пет секунди кучетата просто заспиваха. Винаги след това беше плакала… винаги се правеше във вторник, преди обяд, спомни си тя, и след това тя никога не обядваше, понякога дори не вечеряше — ако й се беше наложило да умъртви някое особено мило кученце. Подреждаха ги върху стоманени неръждаеми операционни маси и един служител ги държеше неподвижно, за да бъде убийството по-лесно. Тя винаги говореше успокояващо на кучетата, за да намали страха им и така да им осигури по-лека смърт. Арчър прехапа устни, чувствайки се до голяма степен като Адолф Айхман — във всеки случай поне както той би трябвало да се е чувствал.
— Адски скапано — отвърна най-сетне Мери Банистър.
— Е, това ще ти помогне — обеща Арчър и вкара иглата във вената от вътрешната страна на лакътя. После се взря в очите на Ж4 и натисна буталото на спринцовката.
Очите на Мери се разшириха. Калиевият разтвор разкъсваше вените й, докато преминаваше през тях. Дясната й ръка се надигна към лакътя на лявата, а после към гръдния кош, докато парещото усещане бързо се придвижваше към сърцето й. И щом стигна, моментално го спря. Синусоидата на апарата до леглото рязко подскочи и после се изравни. Аларменият сигнал се включи. Очите на Мери бяха останали отворени, защото в мозъка й все още имаше достатъчно кислород, за да продължи да действа още около минута, въпреки че сърцето беше престанало да доставя кръв. В тях се четеше потрес. Ж4 не можеше да проговори, не можеше да протестира, защото дишането й беше спряло заедно със сърцето, но тя се взираше в очите на Арчър, също както онези кучета, помисли си лекарката, въпреки че кучешките очи като че ли никога не бяха я обвинявали, както тези. Арчър отвърна на погледа без никаква емоция, за разлика от онова време в приюта за бездомни животни. А после, след по-малко от минута, очите на Ж4 се затвориха — и тя беше мъртва. Край на един от обектите. Оставаха още девет преди доктор Арчър да може да отиде до колата си и да се прибере у дома. Надяваше се, че видеото й ще работи добре. Искаше да запише предаването на канала „Дискъвъри“ за вълците в Йелоустоун, но настройката на проклетия апарат понякога я вбесяваше.