— И на мен не ми харесва, но човек трябва да разполага със средства, за да поддържа операциите си, а това е начин да си ги осигурим.
Близо петте килограма кокаин имаха променлива стойност. На корпорация „Хоризонт“ те бяха стрували едва 25 000 долара бяха закупени на пазара, достъпен само за фармацевтични фирми. Разреден и пласиран на дребно по улиците, кокаинът щеше да струва петстотин пъти по-скъпо. „Друг белег на капитализма“ — помисли си Попов, но бързо прогони тази мисъл — нали трансферът беше направен. После подаде на Грейди лист хартия.
— Това е номерът и активиращият код на защитената сметка в Швейцария. Можете да теглите от нея само в понеделник и сряда, като допълнителна мярка за сигурност. В сметката има шест милиона американски долара. Сумата може да бъде проверена по всяко време.
— Както винаги, с теб е удоволствие да се работи, Джо — отвърна Шон и си позволи да се усмихне — а това се случваше много рядко. Той никога не беше разполагал с повече от една десета от тази сума под свой контрол, въпреки че бе професионален революционер от повече от двадесет години.
„Е — помисли си Дмитрий Аркадиевич, — революционерите все пак не са бизнесмени“.
— Кога ще се задвижите?
— Много скоро. Проверихме целта и трябва да ти кажа, че планът ни е истинска красота, приятелю. Ще ги разкъсаме, Йосиф Андреевич — обеща Грейди. — Ще ги ударим много лошо.
— Но аз трябва да знам кога точно. Има някои неща, които аз също трябва да направя — настоя Попов.
Това сепна Грейди и Дмитрий го забеляза. Проблемът беше оперативната сигурност. Външен човек искаше да знае неща, които трябваше да знаят само вътрешни хора. Два чифта очи се приковаха едни в други в продължение на няколко секунди. Но ирландецът отстъпи. След като се беше уверил, че парите са на мястото си, доверието му към руснака се беше затвърдило — а доставката на белия прах беше достатъчно убедително доказателство само по себе си — стига „Гарда“ да не го арестуваше още тази вечер. Но Попов не беше от тази порода, нали?
— Вдругиден. Операцията ще започне точно в един следобед.
— Толкова скоро?
Грейди остана доволен, че руснакът го е подценил.
— Защо да се бавим? Имаме всичко, което ни трябва, след като парите са си вече на мястото.
— Както кажеш, Шон. Нещо друго искаш ли от мен?
— Не.
— Тогава ще тръгвам, с твое позволение. Този път си стиснаха ръцете.
— Даниел ще те закара до… до Дъблин ли?
— Точно така, до летището.
— Кажи му и ще те закара.
— Благодаря ти, Шон… и успех. Може би ще се срещнем пак — добави Дмитрий.
— Бих се радвал.
Попов го погледна за последно — сигурен, че ще е за последно, въпреки това, което току-що беше казал. Очите на Грейди сега грееха живо, докато си мислеше за революционната демонстрация, която щеше да увенчае кариерата му. В тях се четеше жестокост, каквато Попов не беше забелязал никога. Подобно на Фюрхтнер и Дортмунд, това беше по-скоро хищно животно, отколкото човешко същество, и въпреки целия опит, който имаше с подобни хора, Попов усети, че е разтревожен. Предполагаше се, че той може да разчита хорските умове, но у този тук виждаше единствено пустота, единствено липса на каквото и да било човешко чувство, заместени от идеология, която го водеше… къде? Дали самият Грейди знаеше? Едва ли. Мислеше за себе си като за същество, крачещо по пътя към „Сияйното бъдеще“ — израз, толкова обичан от комунистическата партия на Съветския съюз — но сиянието, което го привличаше, беше много по-далече, отколкото можеше да си въобрази той, а яркият му блясък скриваше дупките по пътя точно пред краката му. И всъщност, продължи да разсъждава Попов, ако този човек наистина успееше да постигне това, което искаше, тогава като повелител на хора той щеше да бъде истинско бедствие — като Сталин, Мао и всички останали — до такава степен отчужден от нормалния човешки поглед върху нещата, все едно че е извънземен, за когото животът и смъртта са само средства за постигане на една идея, а не проява на самата човешка същност. От всичко, което Карл Маркс беше дал на човечеството, този мироглед определено беше най-лошото. Шон Грейди беше подменил човечността и чувствата си с един геометрично прецизен модел на света такъв, какъвто трябва да бъде — и беше до такава степен обвързан с тази представа, че не можеше да разбере, че този модел се беше провалил там, където беше изпробван. Това, което преследваше, беше химера — нещо нереално, непостижимо, но привличащо го към собственото му унищожение — а и на мнозина други, които можеше да избие преди това. И сега очите му проблясваха от ентусиазма, който това будеше у него. Идеологическата му непоклатимост го лишаваше от възможността да види света такъв, какъвто е в действителност — както дори на руснаците се беше наложило да го видят след седемдесет години преследване на същата тази химера. „Блеснали очи, служещи на сляп господар — колко странно“ — помисли си руснакът, докато се обръщаше да си тръгне.