— Окей, Питър, сега ти си дежурен — каза Чавес на своя конкурент от Екип 1. От този момент Екип 1 беше активният, а Екип 2 минаваше в режим на готовност и по този начин се връщаха към по-интензивния режим на тренировки.
— Щом казваш — отвърна Ковингтън. — Но както изглежда, никъде не се случва нищо особено.
Разузнавателната информация, която им подаваха от — различните държавни агенции, всъщност беше доста успокояваща. Информаторите, които бяха приказвали с известни и подозирани терористи — по-скоро с вторите, тъй като по-активните би трябвало вече да са арестувани — съобщаваха, че инцидентът в Световния парк доста е охладил атмосферата, особено след като французите най-сетне бяха публикували имената и снимките на известните терористи, убити в Испания, и един от тях, както се оказа, беше прочут и уважаван бивш член на „Аксион Директ“, с шест известни убийства в актива си и солидна репутация като опитен функционер. Публичното му ликвидиране беше предизвикало боязлив ропот сред терористичната общност, успоредно с нарастването на авторитета на испанската полиция, която охотно се възползваше от действията на ДЪГА, за огромно неудоволствие на баските терористи, които, според испанските източници, също бяха стреснати от загубата на неколцина от най-уважаваните си членове.
Ако всичко това беше вярно, завършваше резюмиращият доклад на Бил Тоуни, ДЪГА наистина беше предизвикала ефекта, за който се бяха надявали, когато я формираха. И може би това означаваше, че няма да им се налага да излизат на терена прекалено често и да убиват хора.
Но все още нямаше нищо, което да подскаже защо за толкова кратък срок се бяха случили три сериозни инцидента, или кой, стига да имаше такъв, ги беше предизвикал. Аналитичната секция на британската Сикрит Интелиджънс Сървис го наричаше случайност, подчертавайки, че Швейцария, Австрия и Испания са самостоятелни страни и че е малко вероятно някой да поддържа контакти с нелегални групировки във всичките три. В две — може би, но не и в трите. Същата секция съветваше да се установят контакти с разузнавателните агенции от бившия Източен блок, за да се провери какво става с определени техни пенсионирани служители. Може би си струваше също така да купят тяхната информация срещу текущата цена, която в момента беше доста висока, защото бившите разузнавателни офицери трябваше наистина да се прехранват в един истински свят — но не толкова висока, колкото цената на един инцидент, при който можеха да пострадат хора. Тоуни бе подчертал това, когато го връчи на Джон Кларк, и последният отново го беше обсъдил с Лангли, само за да го срежат отново, което накара ДЪГА Шест да ръмжи цяла седмина по адрес на щабните плъхове в Главната квартира. Тоуни се замисли дали да не го предложи лично в главната квартира на лондонската „Шестица“, но без положителното становище на ЦРУ това усилие щеше да отиде на вятъра.
От друга страна, ДЪГА като че ли наистина действаше. Дори Кларк го признаваше, колкото и да бе недоволен, че е зад бюро и изпраща по-млади хора от него да вършат възбуждащите неща. През по-голямата част от кариерата си като офицер от разузнаването Джон беше ръмжал и сумтял от ръководството отгоре. Сега, когато го правеше той, смяташе, че може би го разбира малко по-добре. Да командваш може би беше висока компенсация, но не беше никак забавно за човек, който се е крил из тръстиките, избягвал е огъня и се е забърквал в неща, които те държат на острието на бръснача. Представата, че той самият знае как се правят тези работи и поради това може да поучава хората как да го правят, беше за него толкова неприемлива, колкото беше… пак за него да приема наставления, и то само допреди пет години.
„Животът е капан — каза си Кларк — и единственият начин да излезеш от този капан никак не е забавен.“ Така че той навличаше костюма си всяка сутрин и ръмжеше заради начина, по който възрастта се отразяваше на живота му, точно както правеше всеки друг мъж на неговата възраст на планетата. Къде беше отишла младостта му? Как я беше изгубил?
Попов пристигна на летището в Дъблин малко преди обяд и си купи билет за едночасовия полет от Ирландия до Англия. Усети се, че му липсва бизнес-самолетът Г-V. Много удобен начин за пътуване — освобождава те от блъсканицата в летищата. То го вбесяваше толкова, колкото тясното пространство в джъмбо-джета. Но никога не беше разполагал с достатъчно пари, за да си позволи чак такова глезене, поради което веднага изби тази мисъл от главата си. Трябваше да се примири с най-обикновено пътуване в първа класа. Освен това отново трябваше да по-размисли, а усамотението в първа класа на самолета му помагаше.