— Двайсет години… ще станат двайсет и една този октомври. Знаеш ли, това е последното истинско авиаторство, което е останало. В новите бързаци, по дяволите, компютрите гласуват дали им харесва какво правиш, преди да решат да го направят вместо теб. Аз също си играя с компютри, игри и и-мейл и други такива, но проклет да съм, ако някога ги оставя да летят вместо мен. — Тази хвалба беше напразна, или почти, помисли си Нунън. Рано или късно, тази форма на прогреса щеше да завладее и витловите въздушни превозни средства и водачите им щяха да псуват, но в края на краищата щяха да го приемат, къде ще ходят, и щяха да продължат, и вероятно щяха да пилотират в края на краищата много по-безопасно и по-ефективно. — В момента чакам писмо от началника — добави подполковникът.
— Охо? И за какво?
— Вкараха ме в надпреварата за командир на ВМХ-1.
— Ще разкарвате Президента? Малой кимна.
— В момента работата я върши Ханк Гудман, но той получи генералска звезда и сега го издигат на друго място. А някой, предполагам, е чул, че съм доста добър.
— Не е дребна работа — каза Нунън.
— Обаче е доста скучно, равно и гладко през цялото време, няма го веселото — въздъхна флотският с малко престорено отвращение. Пилотирането на ВМХ-1 беше чест за всеки старши офицер. — Ще го разбера след две седмици. Ще се радвам да видя американска земя.
— Каква е програмата за утре?
— Преди обед ще тренираме малко проникване на ниско ниво, следобед бумащина. Чака ме цял тон хартия за ВВС. Нали проклетият му хеликоптер е тяхна собственост, добре че поне са така мили да го поддържат и да ми дадат полетен екипаж. Бас държа обаче, че пилотите не самолети не ги карат да го правят. — Тези щастливи копелета просто трябваше да летят, макар че тяхното летене беше почти толкова възбуждащо, колкото състезание по изсъхване на боя или може би маратон по отглеждане на трева.
Чавес все още не беше свикнал с британското чувство за хумор и в резултат сериалите по местните телевизионни станции го отегчаваха. Той обаче разполагаше с кабелна услуга, включваща канала „История“, който му беше станал любим, макар и не за Паци.
— Само една, Динг — каза му тя. Сега, когато беше толкова близо до термина, тя държеше съпругът й да е трезвен винаги, а това означаваше само по една бира на вечер.
— Да, мила.
Колко лесно беше на жените да подтикват мъжете какво да правят и какво не, помисли си Доминго, поглеждайки към празната чаша и чувствайки, че му се ще още една. Много по-велико беше да си пиеш бирата в клуба с приятели и колеги… но сега той вече не се отдалечаваше на повече от петнадесет метра от жена си, освен когато му се наложеше, и тя имаше номера на сигнализатора му, когато не бяха заедно. Бебето се беше смъкнало, каквото и да означаваше това — е, той знаеше, че означава много скорошно раждане, но не и какво точно значи „смъкнало“. И сега това означаваше, че му се полага да пие само по една бира вечер, макар да можеше да бъде трезвен като камък и с три… може би даже с четири.
Двамата седяха в кресла един до друг. Динг се опитваше едновременно да гледа телевизия и да чете разузнавателни документи. Изглежда, че по някакъв начин успяваше, предизвиквайки смаяните погледи на жена си, която четеше някакво медицинско списание и си водеше бележки по полето.
В дома на Кларк не беше много по-различно, въпреки че тук в плейъра беше пъхната видеокасета и сега тя се въртеше.
— Нещо ново в службата? — попита Санди.
„В службата“ — помисли си Кларк. Тя не казваше така, когато се беше завръщал от бойното поле. Не, тогава беше „Добре ли си?“ Винаги задавано с нотка на безпокойство, защото макар той никога — е, почти никога — да не й разказваше за нещата, които е правил на терена, Санди разбираше, че това е по-различно, отколкото да седиш на някое бюро. Така че това беше само поредното потвърждение, че той е станал щабен плъх. „Благодаря ти, скъпа.“
— Не, нищо особено — каза той. — Как е в болницата?
— Една автомобилна катастрофа. Нищо сериозно.
— Как се справя Паци?
— Ще стане много добър доктор, ако се научи да се отпуска малко повече. Но какво пък, аз се занимавам със спешна помощ от двайсет и няколко години, нали? Знае много повече от мен в теоретичната област, но й трябва да научи малко по-добре практическата страна.
— Мислила ли си някога, че можеше да станеш доктор? — попита я мъжът й.
— Предполагам, че можех, но… тогава времето не беше подходящо за това, нали?
— Какво става с бебето? Санди се усмихна.
— Тя е точно както бяха аз, нетърпелива. Стигаш до този момент и просто ти се иска да стане най-после и да се свърши.