На връщане към щаба видя Алистър Стенли — отиваше на собствената си сутрешна тренировка. Като по-млад с пет години, той вероятно все още хранеше илюзията, че е млад. Бяха станали добри приятели. Стенли имаше нюх по отношение на разузнавателната информация и оперираше ефикасно на терена по своя странен, традиционен британски маниер. „Като паяк в дупка“ — помисли си Джон. Стенли външно не разкриваше какво му е на ума, докато човек не надникнеше в очите му, а дори и тогава трябваше да знаеш какво да потърсиш в тях. С приятен външен вид, стегнат, все още с руса коса и белозъба усмивка, но също като Джон, и той беше убивал на терена, и също като него не сънуваше кошмари заради това. В действителност той имаше по-силни командирски инстинкти от Кларк, признаваше на себе си Джон — но само на себе си. Двамата все още бяха запазили състезателния си дух, като двадесетгодишни, и нито един от тях не раздаваше похвали току-така.
След като приключи с душа, Кларк отиде в кабинета си, седна зад бюрото си и се залови за сутрешната работа с документацията, като ругаеше тихо за времето, което му поглъщаше, и за всичкото мислене, което трябваше да посвети на едно толкова досадно занимание като оправянето на бюджета. В чекмеджето на бюрото му лежеше неговият „Берета“ .45, доказателството, че той не е просто поредният цивилен чиновник, но днес той нямаше да може да отиде до полигона и да поупражнява бойните си умения, които го бяха направили командир на ДЪГА — пост, който по ирония на съдбата го лишаваше от възможността да доказва принадлежността си. Малко след осем пристигна госпожа Форгейт, надникна в кабинета на шефа си и видя обичайната му навъсена физиономия, която виждаше винаги, когато той се заловеше с административна работа, за разлика от преглеждането на разузнавателната информация и оперативни въпроси, които поне изглеждаха интересни. Тя зареди и включи кафемашината, удостоиха я с обичайното изръмжаване за поздрав, и след това се върна на бюрото си и провери зашифрованата факсмашина за нещо спешно за шефа. Нямаше нищо. В Херефорд започваше поредният обикновен работен ден.
Грейди и хората му също се бяха събудили. Закусиха с обичайния чай, яйца с бекон и печени филийки, тъй като типичната ирландска закуска по нищо не се различаваше от английската. Всъщност двете страни имаха много малки различия по отношение на основните порядки, факт, над който Грейди и хората му никога не се бяха замисляли. И двете общества бяха учтиви и изключително гостоприемни към гостите. Гражданите и в двете страни се усмихваха един на друг, работеха доста упорито, гледаха в общи линии една и съща телевизия, четяха едни и същи спортни страници и играеха предимно едни и същи спортове, които и в двете страни бяха истинска национална страст — и пиеха сходни количества една и съща бира в пъбове, които не се различаваха дори по боядисаните си табели.
Но ходеха в различни църкви и говореха с различни акценти — които изглеждаха толкова сходни за чужденците, но на тях самите им звучаха напълно различно. Усетът за това различие представляваше важна част от ежедневния живот, но глобалната телевизия бавно променяше и тази разлика. Някой посетител отпреди петдесет години сигурно щеше да забележи многото американизми, проникнали в ежедневния език, но процесът действаше толкова постепенно, че тези, които живееха в него, трудно можеха да го забележат. Това беше ситуация, обичайна за страни с революционни движения. Разликите бяха незначителни за външните наблюдатели, но толкова повече преувеличавани от онези, които защитаваха необходимостта от промяна, до такава степен, че Грейди и хората му гледаха на английските сходства само като на камуфлаж, който правеше техните операции осъществими, а не като на общи неща, които можеха да сближат двете нации. Хора, с които можеха да споделят халба бира и да обсъдят някой особено добър футболен мач, им се струваха чужди като марсианци и поради това лесни за убиване. За тях те бяха вещи, а не „познати“, и колкото и да изглеждаше налудничаво това отношение за някоя обективна трета страна, то до такава степен се беше просмукало в съзнанието им, че те не можеха да го забележат повече, отколкото въздуха в това чисто, синьо утро, докато се придвижваха към своите камиони и коли, подготвяйки се за предстоящата операция.
В 10:30 Чавес и екипът му влязоха в закрития полигон за тренировката си по стрелба. Дейв Уудс вече беше там и беше подредил кутийките с боеприпаси на съответните места за членовете на Екип 2. Както миналия път, Чавес реши да поработи с пистолета си, вместо с лесния за използване МР-10, с който всеки, чието зрение не е увредено и чийто пръст за натискане на спусъка е здрав, можеше да стреля достатъчно добре. Поради което върна кутийката с 10-милиметрови патрони и ги замени с патрони калибър .45, АСР, „Хидра-Шок“, американско производство, федерална поръчка, с голяма вдлъбнатина, в която човек едва ли не можеше да смеси коктейла си, или поне така изглеждаше, като я погледнеш.