Ето я и болницата. Беше разположена в подножието на невисок склон. Паркингът не изглеждаше много оживен.
Дмитрий изтегли наетата кола в страничното платно и спря. Беше на около половин километър от болницата и от върха на този хълм можеше да вижда две страни — фасадата и страничния вход към спешното отделение. Той изключи двигателя, спусна прозорците и зачака да види какво ще стане. На задната седалка имаше евтин бинокъл 7X35, купен в магазинче на летището, на седалката до него бе клетъчният му телефон, в случай че му потрябваше. Видя как три тежкотоварни камиона спряха близо до болницата, на позиция много по-близка от неговата, но, както и неговият пункт, покриващи фасадата и страничния вход към спешното.
Точно в този момент в ума на Попов пробяга случайна мисъл. Защо да не вземе да се обади на този приятел Кларк в Херефорд и да го предупреди какво предстои? Той, Попов, не желаеше тези хора да оцелеят, нали? Ако не оцелееха, той щеше да прибере петте милиона и нещо американски долара и да изчезне. Карибските острови му допадаха, беше ги разглеждал на туристически диплянки. В тях щеше да има и някои британски предимства — честна полиция, кръчми, сърдечни хора — плюс спокоен, безгрижен живот, и въпреки това щеше да бъде достатъчно близо до Америка, за да може да прескача дотам и да вложи средствата си в някаква изгодна схема за инвестиране…
Но… не. Съществуваше макар и минималната възможност Грейди да се измъкне от това нещо, а той нямаше никакво желание да бъде преследван от този упорит и злобен ирландец. Не, по-добре беше да остави всичко това да се разиграе без неговата намеса. И затова той остана да седи в колата си и да слуша класическа музика по една от програмите на Би Би Си.
Грейди излезе от своя ягуар, отвори багажника, извади пакета си и прибра ключовете в джоба. Тимъти О’Нийл слезе от малкия фургон и изчака другите петима да се присъединят към него, вдигна клетъчния си телефон и натисна с палец клавиш номер едно за скоростно набиране. На трийсетина метра от него телефонът на Грейди зачур улика.
— Да?
— Тук сме готови, Шон.
— Ние също сме готови. Почваме. Успех, момко.
О’Нийл беше облечен в кафяв работен комбинезон на куриер-доставчик на пратки. Той тръгна към страничния вход на болницата, понесъл голяма картонена кутия, следван от още четирима мъже в цивилни облекла, носещи кутии с подобни размери.
Попов погледна разтревожен в огледалото за задно виждане. Някаква полицейска кола се приближаваше и след няколко секунди спря зад него. Един полицай слезе от нея и закрачи към неговата кола.
— Някакъв проблем ли имате? — попита ченгето.
— О, не. Всъщност… вече се обадих на компанията, от която наех колата, и те изпращат техен човек насам, нали разбирате.
— Какво се е развалило? — попита полицаят.
— Не съм сигурен. Моторът започна да бръмчи лошо и си помислих, че няма да е зле да спра и да го изключа. Все едно — повтори руснакът. — Обадих се на компанията и те изпращат човек да го види.
— Аха, добре тогава. — Полицаят се протегна, като че ли се беше спрял по-скоро да глътне чист въздух, отколкото за да предложи помощ на закъсал шофьор.
„Можеше да си избере и по-подходящо време“ — помисли си нервно Попов.
— С какво мога да ви помогна? — попита служителят зад бюрото.
— Имам пратка за доктор Чавес и сестра… — Тими О’Нийл погледна хартиения етикет върху пакета, което, поне според него беше хитър ход — Кларк. Те тук ли са в момента?
— Ще ги повикам — отвърна служителят и се запъти към работната зона.
Ръката на боеца от ИРА се плъзна под капака, готова да отвори кутията. Той се обърна и кимна на другите четирима, които кротко очакваха в редица зад него. О’Нийл отри с пръст носа си и един от тях — Джими Кар — излезе навън. Там беше спряла полицейска кола, бяла, с оранжева линия отстрани. Полицаят вътре ядеше сандвич. Беше избрал подходящо място за обяда си по време на това, което американските ченгета наричаха „дрямка“ — просто убиване на времето, когато не се случва нищо. Той забеляза човека до входа на отделението за спешни случаи — държеше нещо, което приличаше на кутия за цветя. Няколко други мъже току-що бяха влезли вътре, понесли подобни кутии, но това беше болница и хората непрекъснато носеха цветя на пациентите… мъжът с голямата бяла кутия зяпаше полицейския му автомобил, но хората го правят често. Ченгето отвърна на погледа му по-скоро с любопитство, въпреки че полицейските му инстинкти бяха започнали да се задействат.