В единия от камионите Ковингтън обмисляше информацията, която беше получил. В другия същото правеше Чин. Бойците бяха шокирани — винаги досега бяха смятали, че собствените им семейства са имунизирани от подобна заплаха, защото никой никога не беше се оказвал толкова глупав, че да се замеси в подобно нещо. Човек може да се доближи до клетката на лъва и да го подразни с пръчка, но не и когато между него и звяра няма решетки. А и никога не бива да посягаш на малките на лъва, нали? Не и ако искаш да останеш жив до призори. За всички тях това беше едно семейство. Да се нападне жената на командира на ДЪГА беше шамар в лицето им, проява на невъобразима арогантност — а пък жената на Чавес беше бременна. Тя представляваше два невинни живота, и двата принадлежащи на един от хората, с когото се упражняваха всяка сутрин и с когото изпиваха по някоя халба вечер, приятел и близък колега, един от екипа. Всички бяха включили радиостанциите си и седяха мълчаливо, с изправени гърбове, стиснали оръжията си.
— Aл, ще трябва да оставя на теб да водиш операцията — заяви Джон. В стаята бяха също доктор Белоу и Бил Тоуни.
— Разбирам, Джон. Знаеш колко добри са Питър и екипът му.
Дълга въздишка.
— Даа. — Нямаше какво друго да каже в момента. Стенли се обърна към останалите.
— Бил?
— Използвали са правилното кодово име. „Патрик Кейси“ е известно на пресата. Това име го използват, за да ни кажат, че операцията им е реална… обикновено се използва при бомбени заплахи и други такива. Пол?
— Идентифицирането на жена ти и дъщеря ти — обърна се доктор Белоу към Кларк — е пряко предизвикателство към нас. Казват ни, че знаят за ДЪГА, че знаят кои сме ние и, разбира се, кой си ти, Джон. Обявяват, че са добре подготвени и че са готови да стигнат до края. — Психиатърът поклати глава. — Но ако наистина са от ИРА-И, това означава, че са католици. Това мога да го използвам. Предлагам да отида и да установя контакт с тях.
Тим Нунън вече беше в личната си кола, с тактическото си оборудване на задната седалка. В района на Херефорд имаше два ретранслатора за клетъчна връзка и той беше ходил и при двата, докато изпробваше софтуера за прекъсване на връзки. Подкара колата към по-далечния. Съоръжението беше съвсем типично — обичайната кула, оградена с подвижна контролна апаратура, инсталирана в нещо като камион — тук го наричаха „каравана“. До караваната беше спряла кола. Нунън спря до оградата, изскочи навън, без да си прави труда да затваря вратата, и след секунда отвори вратата на караваната.
— Какво има? — попита техникът вътре.
— Аз съм от Херефорд. Изключваме този ретранслатор.
— Кой казва?
— Аз казвам! — Нунън се извърна, за да даде възможност на цивилния да види кобура на бедрото му. — Обади се на началника си. Той знае кой съм и с какво се занимавам. — Без повече приказки, Нунън пристъпи до главния пулт и завъртя прекъсвача, изключвайки излъчванията на кулата. После седна пред компютърната контролна система и вкара флопидискетата, която носеше в джоба на ризата си. Две натискания на мишката и след четиридесет секунди системата беше модифицирана. Сега можеше да се приеме само номер с префикс 777.
Техникът не схвана нищо, но прояви благоразумие да не обсъжда въпроса с човек, носещ оръжие.
— Има ли някой на другия ретланслатор? — попита Нунън.
— Не, дежурим по един, стига да няма проблеми.
— Ключовете. — Нунън протегна ръка.
— Не мога да го направя. Искам да кажа, не ми е разрешено да…
— Обади се на шефа си веднага — посъветва го агентът на ФБР и подаде наземния приемник.
Ковингтън скочи от камиона близо до няколкото паркирани цивилни камиона. Полицията беше образувала кордон, за да държи зяпачите настрана. Той изтича към униформения, който му се стори старшият полицай на обекта.
— Ето ги — каза Шон Грейди по телефона си на Тими О’Нийл. — Реагираха много бързо. Изглеждат застрашителни, както винаги — добави той. — Как са нещата вътре?
— Твърде много хора, за да можем да ги държим добре под контрол, Шон. Близнаците са в главното фоайе, Джим е тук с мен, а Даниел патрулира на горния етаж.
— Какво става със заложниците ви?
— Двете жени ли? Седнали са на пода. Младата е доста бременна, Шон. Може да роди всеки момент.
— Опитай се да го избегнеш, момко — посъветва го Грейди с усмивка. Нещата вървяха по плана му, а часовникът се въртеше. Проклетите войници дори бяха паркирали камионите си само на двадесет метра от неговите. По-добре не можеше и да бъде.
Личното име на Хюстън всъщност не беше Сам — майка му го беше кръстила Мортимър, на името на един свой любим чичо — но сегашния прякор му го лепнаха на един лагер във Форт Джаксън, Южна Калифорния, преди единадесет години, и той не възрази. Снайперската му пушка все още беше в транспортната чанта, за да се пази от удар, и сега той се оглеждаше за добра позиция. Всъщност мястото, на което стоеше в момента, не беше лошо, прецени сержантът. Той беше готов за всичко, което можеше да му предложи този ден. Пушката му беше буквално близнак на оръжието, използвано от приятеля му Хомър Джонстън, а стрелбата му беше също толкова добра — малко по-добра, би казал той на всеки, който го попита. Същото беше в сила и за Едно-две, сержант първа степен Фред Франклин, бивш инструктор по точна стрелба в армейското учебно формирование във Форт Бенинг — изстрелът с мощната му пушка беше смъртоносен на разстояние до километър и шестстотин метра.