— Какво смяташ, Сам?
— Тук ми харесва, Фреди. Какво ще кажеш да отидеш зад оная могилка до хеликоптерната площадка?
— Струва ми се добре. До скоро. — Франклин нарами куфарчето си и се запъти натам.
— Тези хора ме плашат — призна Роди Сандс по телефона.
— Знам, но един от тях е достатъчно близо, за да го свалим веднага, Роди. Поеми го, момко.
— Добре, Шон — съгласи се Сандс в каросерията на големия камион „Волво“.
Нунън, снабдил се вече с ключовете за втория ретранслатор, се върна в колата си и потегли натам. Пътуването щеше да му отнеме двадесет минути — не, повече, прецени той. Трафикът по този „първокласен“ път се сгъстяваше и въпреки че той имаше оръжие на бедрото и дори полицейска карта, колата му не разполагаше със сирена и син буркан — подробност, за която никога не беше се сещал, и това изведнъж го ядоса. Как, мамка му, не се бяха сетили за това? Та той наистина беше ченге, нали? Изтегли колата до банкета, включи алармените мигачи и занатиска клаксона, проправяйки си път покрай спрелите автомобили.
Реакцията на Чавес беше сдържана. Вместо да изглежда разгневен и страшен, той като че ли потъна в себе си. Колкото беше дребничък, тялото му като че ли се сви още повече пред очите на Кларк.
— Окей — отвърна най-сетне той с пресъхнали устни. — Какво смяташ да правим?
— Екип 1 в момента е там, или поне би трябвало. Операцията води Ал. Ние с теб сме зрители.
— Да отидем?
Кларк се поколеба — нещо необичайно за него. Най-доброто, което можеше да направи, както диктуваше част от съзнанието му, беше да запази спокойствие, да остане в кабинета си и да чака, вместо да ходи с кола дотам и да се самоизтезава, че не може да предприеме нищо. Решението му да остави на Стенли да проведе операцията беше единственото правилно. Не можеше да си позволи действията му да бъдат повлияни от лични чувства. Заложен беше животът на много повече хора, освен жена му и дъщеря му, а Стенли беше професионалист, който можеше да прецени кои са най-добрите ходове, без някой да му казва. От друга страна, да седи тук и просто да чака докладите по телефона или радиото, беше още по-лошо. Затова се върна до бюрото си, извади беретата и я закачи на колана си.
— Да тръгваме.
— Чакай малко. — Чавес вдигна телефона и се обади на Прайс.
— Еди, тук е Динг. Двамата с Джон отиваме там. Поемаш командата на Екип 2.
— Да, сър, разбрано. Майор Ковингтън и момчетата му са не по-лоши от нас, сър, а Екип 2 е в пълно снаряжение и готов да тръгне.
— Окей. Взимам радиото със себе си.
— Успех, сър.
— Благодаря, Еди. — Чавес затвори. — Да тръгваме, Джон.
За това возене Кларк имаше шофьор, но се натъкна на същия проблем с трафика, с който трябваше да се справя и Нунън, пробивайки на зигзаг с непрекъснато натискане на клаксона и включени мигачи. Обичайното десетминутно пътуване излезе два пъти по-дълго.
— Кой е там?
— Старши полицай Фъргюс Маклийш — представи се полицаят от другата страна на линията. — Вие сте…?
— Засега Патрик Кейси е достатъчно — отвърна лаконично Грейди. — Говорихте ли вече с Вътрешното?
— Да, господин Кейси, говорих. — Маклийш погледна Стенли и Белоу, които стояха до него в командния му пункт на 800 метра от болницата, и пак се заслуша в гласа по телефона.
— Кога ще освободят затворниците, както поискахме?
— Господин Кейси, повечето началници в момента ги няма, излезли са на обяд. Хората в Лондон, с които говорих, се опитват да ги намерят и да ги върнат по кабинетите. Както разбирате, все още не съм успял да говоря с някой, който може да взима подобни решения.
— Съветвам ви да кажете на ония в Лондон да ги намерят бързо. По характер не съм търпелив човек.