— Имам нужда от уверението ви, че никой не е пострадал.
— С изключение на едно от вашите ченгета, не, никой не е пострадал… все още. Но това ще се промени, ако се опитате да предприемете някакви действия срещу нас, а също така и ако вие и приятелите ви в Лондон ни накарате да чакаме прекалено дълго. Разбрахте ли ме?
— Да, разбрах ви.
— Разполагате с два часа, преди да започнем да елиминираме заложници. Имаме запаси в изобилие, нали разбирате.
— Вие също разбирате, че ако някой заложник пострада, това ще промени нещата драстично, господин Кейси. Моите възможности да преговарям във ваша полза значително ще намалеят, ако преминете тази черта.
— Това си е ваш проблем, не мой — последва хладнокръвният отговор. — Тук имам над сто души, в това число жената и дъщерята на командира на вашата антитерористична група. Те първи ще пострадат от вашето бездействие. Вече ви остават един час и петдесет и осем минути, за да започнете освобождаването на всички политически затворници в „Олбъни“ и „Паркхърст“. Съветвам ви да задвижите това веднага. Дочуване. — И линията се прекъсна.
— Този не си поплюва — отбеляза доктор Белоу. — По гласа прилича на човек на зряла възраст, четиридесет и няколко годишен, и потвърди, че знае кои са госпожа Кларк и доктор Чавес. Изправени сме пред професионалист с изключително добро разузнаване. Откъде би могъл да го е получил?
Бил Тоуни сведе очи към земята.
— Неизвестно, докторе. Имахме податки, че някои хора се интересуват от съществуването ни, но това е доста обезпокоително.
— Окей. Другия път като се обади, аз ще говоря с него — каза Белоу. — Ще видя дали не мога да го успокоя малко.
— Питър, тук е Стенли — обади се ДЪГА Пет по тактическата радиостанция.
— Тук Ковингтън.
— Какво направи дотук?
— Разположил съм двамата снайперисти за наблюдение и събиране на данни, останалите държа на място. Очаквам чертежа на сградата. Засега нямаме твърда преценка за броя на обектите и заложниците вътре. Препоръчвам да обмислим дали да не включим и Екип 2. Сградата е прекалено голяма, за да я покрием с осем души, ако се наложи да щурмуваме.
— Добре, Питър. Ще се обадя.
— Как сме с бензина? — попита Малой, докато кръжеше над болницата.
— Имаме за още цели три часа и половина, сър — отвърна лейтенант Харисън.
Малой се извърна и погледна към товарния отсек. Сержант Нанс развиваше десантните въжета и ги закачаше на куките на пода на вертолета. След като приключи, седна на сгъваемата седалка зад пилота и помощник-пилота.
— Е, тук ще ни се отвори доста работа — каза морският.
— Сър, какво мислите за…
— Мисля, че никак не ми харесва, лейтенант. Освен това, може би ще е по-добре да не мислим много.
А това си беше шибан отговор и всички го знаеха. Да кажеш на хората си да не мислят в такава ситуация беше все едно да поискаш земното кълбо да спре да се върти. Малой оглеждаше болницата долу, преценявайки възможните ъгли за подхождане за скок с дълги въжета или верижен десант. Не изглеждаше толкова трудно за изпълнение, ако се наложеше.
Оттук Малой можеше да види всичко. Полицейските коли се различаваха по святкащите сини лампи — и бяха успели да спрат трафика… Всички пътища наоколо бяха претъпкани с превозни средства, поне тези, които водеха към болницата. Както ставаше обикновено, пътищата, които извеждаха от зоната, бяха отворени. Появи се някакъв телевизионен фургон, сякаш по магия, и се разположи на по-малко от километър от болницата, на билото на един хълм, където бяха спрели и няколко други коли и вероятно всички се взираха с опънати вратове. Винаги ставаше така — като лешояди. Много безвкусно и много човешко.
Попов се извърна, когато фургонът на ПТС спря на няма и десет метра зад неговия „Ягуар“. На покрива му имаше сателитна чиния. От него наскачаха няколко мъже. Единият се изкачи по стълбата, прикрепена към дясната страна на фургона, и изправи насочената под странен ъгъл чиния. Друг помъкна миникамера, появи се и още един, явно репортерът, със сако и вратовръзка. Тримата си казаха нещо и се извърнаха да гледат надолу. Попов не им обърна повече внимание.
Нунън най-после стигна загражденията на втория ретранслатор. Спря, слезе и бръкна в джоба за ключовете, които му беше дал техникът. След три минути зареди объркващия връзките софтуер, после включи тактическата си радиостанция.
— Нунън до Стенли, край.
— Тук Стенли.
— Окей, Ал, току-що изключих втората клетка. Клетъчните телефони в целия район би трябвало да прекъснат.
— Добре, Тим. Тръгвай насам.
— Прието, тръгвам.