„Окей, копелета мръсни — помисли си агентът на ФБР. — Да видим как сега ще използвате шибаните си мобифони.“
Както обикновено при такава ситуация, човек не може да разбере какво точно става. Виждаха се поне петнадесет полицейски коли и два армейски камиона от базата Херефорд. Бинокълът не му позволяваше да различава лица, но той беше видял едно от тях отблизо, при това на шефа на формированието, и този човек сега сигурно щеше да се намира в някакъв команден пункт, вместо да се показва на открито, ако изобщо се намираше тук в момента, напомни си Попов.
Двама мъже, понесли продълговати куфари, вероятно снайперисти, се бяха отдалечили от боядисаните с маскировъчни цветове камиони, но сега не можеше да ги види къде са… да, забеляза той, след като отново вдигна бинокъла си, ето го единия, само някакъв зеленикав храст, който доскоро го нямаше там. Умно. Беше снайперист, който използваше телескопичния си мерник, за да гледа в прозорците и да събира информация, която след това щеше да донася по радиото на командира си. Имаше още един като него на някое друго място, но Попов не можеше да го види.
— Снайпер Едно-две до Команда — обади се Фред Франклин.
— Едно-две, тук Команда — отвърна Ковингтън.
— На позиция, сър, наблюдавам, но не виждам нищо през прозорците на долния етаж. Някакво помръдване на пердетата на третия етаж, като от надничащи хора, но нищо друго.
— Прието, продължавай наблюдението.
— Прието. Снайпер Едно-две, край. — След няколко секунди Хюстън докладва същите новини. И двамата бяха кацнали на удобни позиции, а зеленикавите им костюми скриваха местоположението им.
— Най-сетне — каза Ковингтън.
Току-що беше пристигнала полицейска кола с чертежите на болницата. Благодарността на Питър угасна в мига, в който погледна първите две страници. Имаше десетки стаи, особено по горните етажи, във всяка от които можеше да се спотайва човек с оръжие, който да се наложи да бъде елиминиран… нещо по-лошо, всяка от тези стаи можеше да е заета от обикновени хора, болни, за които тътенът и блясъкът на флеш-бенга можеха да се окажат направо смъртоносни. Единствената полза от чертежите се оказа осъзнаването на цялата трудност на задачата.
— Шон?
Грейди се извърна.
— Да, Роди?
— Ето ги — посочи му Сандс.
Облечените в черно войници стояха зад армейските си камиони, само на няколко метра от камионите, с които бяха пристигнали ирландците.
— Виждам само шестима, момко — каза Грейди. — Очаквахме да са десет.
— Моментът не е подходящ да ставаме алчни, Шон.
Грейди помисли за секунда, след което погледна часовника си. Тази операция я беше разчел за четиридесет и пет до шестдесет минути — всяко забавяне би осигурило на противниковата страна твърде много време да се организира. Оставаха им десет минути до по-краткия разчет. Дотук всичко се развиваше според плановете му. Трафикът наоколо щеше да е блокиран, но само към болницата, не и от нея. Разполагаше с трите си големи камиона, минифургона и два частни автомобила, всички струпани на петдесетина метра от позицията му. Съдбоносната част от операцията тепърва предстоеше да започне, но хората му знаеха какво да правят. Роди беше прав. Време беше да си кажат думата и после да офейкат. Грейди кимна на първия си помощник, извади клетъчния си телефон и натисна бутона за бързо набиране до Тимъти О’Нийл.
Но той не проработи. Той вдигна телефона до ухото си и чу бързия сигнал заето, съобщаваш, че позвъняването не се е получило. Разтревожен, той натисна бутона за „край“ и пренабра… и получи същия резултат.
— Какво става?… — промълви той, след като опита за трети път. — Роди, дай ми телефона си.
Сандс му го подаде. Всички апарати бяха идентичен модел и програмирани по един и същи начин. Той натисна същия бутон за бързо набиране и получи същия отговор „заето“. По-скоро объркан, отколкото ядосан, Грейди въпреки това изпита някаква празнота в стомаха си. Беше предвидил много неща, но не и това. За да бъде акцията успешна, трябваше да я координира непрекъснато с трите си групи. Всички знаеха какво да правят, но не и кога точно, не и преди той да им каже, че е време.
— По дяволите! — изръмжа Грейди. — Проклетите телефони са спрели да работят.
— Отдавна не сме го чували — отбеляза Белоу.
— Все още не ни е дал телефонен номер.
— Опитай с това. — Тоуни му подаде ръчно написан списък на телефонни номера в болницата.
Белоу избра главния номер на Спешно отделение и го набра на клетъчния си телефон, като се погрижи да започне със 777. Звъня около половин минута, преди да го вдигнат.