— Да? — беше глас с ирландски акцент, но друг.
— Трябва да говоря с господин Кейси — каза лекарят, включил телефона към говорителя.
— В момента не е тук — последва отговорът.
— Бихте ли го извикали, моля? Трябва да му кажа нещо.
— Изчакайте — отговори гласът.
Белоу изключи мобифона си.
— Различен глас. Не е същият. Къде е Кейси?
— Някъде на друго място из болницата — допусна Стенли, но този отговор се оказа незадоволителен и за него самия, след като от другата страна на линията не се чу никакъв глас в продължение на няколко минути.
На Нунън се наложи да обяснява кой е на два поредни полицейски пропускателни пункта, но болницата най-после се оказа пред очите му. Той се обади по радиото, съобщи на Ковингтън, че се намира на пет минути път, и разбра, че нищо не се е променило.
Кларк и Чавес слязоха от колата си на петдесетина метра от зелените камиони, докарали Екип 1. Екип 2 беше на път, също в един зелен британски военен камион, с полицейски ескорт, който да ускори придвижването им по задръстеното шосе. Чавес държеше колекция снимки на известни терористи на ИРА-И, които беше грабнал в последния момент от бюрото на разузнавателния сектор. Най-трудното беше да спре ръцете си да треперят — дали от страх, или от гняв, не можеше да каже — и му беше нужно цялото обучение, през което беше преминал, за да задържи ума си на делова вълна, без да се тревожи за жена си и тъща си… и за своя нероден син. Това беше възможно само докато задържаше погледа си върху снимките, вместо да вдига очи към околния пейзаж, защото ръцете му стискаха физиономиите на лица, които трябваше да бъдат издирени и убити, а зелената трева около болницата криеше опасност. В ситуации като тази мъжкият ход беше да се направиш, че държиш положението под контрол, но Чавес едва сега разбираше, че ако да бъдеш смел за себе си е твърде лесно, то да се озовеш пред опасност за живота на човек, когото обичаш, е съвсем друго нещо, нещо, пред което целият ти кураж не струва пет пари и единственото, което можеш да направиш е… нищо. Ти си само зрител, нищо повече, гледаш нещо като състезание, в което животът на най-скъпите ти хора е изложен на смъртна опасност, но не можеш да участваш в това състезание. Единственото, което можеш да направиш, е да гледаш и да разчиташ на професионализма на Екип 1 на Ковингтън. Част от ума му казваше, че момчетата на Питър са също толкова добри, колкото него и неговите хора, и че ако се наложи да извършат акция за спасяване, със сигурност ще се справят — но не беше същото, като да си вътре самият ти, да поемеш отговорността и да направиш сам това, което трябва да се направи. Днес той или отново щеше да държи жена си в прегръдките си… или щяха да му отнемат завинаги и нея, и нероденото му дете. Ръцете му стискаха генерираните от компютъра снимки и огъваха краищата им, и единствено успокоение му даваше тежината на пистолета, прибран в кобура на кръста му. Усещането беше познато, но, подсказваше умът му, напълно безполезно в момента, и вероятно щеше да си остане такова.
— Е, как да ви наричам? — попита Белоу, когато телефонната линия отново се оживи.
— Можете да ме наричате Тимъти.
— Окей — отвърна докторът. — Аз съм Пол.
— Вие сте американец — отбеляза О’Нийл.
— Точно така. Също и заложниците, които държите, доктор Чавес и госпожа Кларк.
— Е, и?
— Смятах, че вашите врагове са британците, не американците. Знаете, че тези две дами са майка и дъщеря, нали? — Трябваше да го знае и тъкмо поради това Белоу му го подчерта, все едно че му издаваше някаква информация.
— Да — отвърна гласът.
— Знаете ли, че и двете са католички, също като вас?
— Не.
— Е, такива са — увери го Белоу. — Можете да ги попитате. Моминското име на г-жа Кларк е О’Туул, впрочем. Тя е американска гражданка от ирландско-католически произход. За какво е станала ваш враг, Тимъти?
— Тя е… мъжът й е… искам да кажа…
— Той също е ирландско-католически американец и доколкото ми е известно, никога не е участвал в акции срещу вас или хората от организацията ви. Точно поради това ми е трудно да разбера защо заплашвате живота им.
— Мъжът й е шеф на бандата ДЪГА, а те убиват хора по поръчка на британското правителство.
— Не, всъщност не е така. ДЪГА всъщност е формирование на НАТО. Последния път, когато излязохме, трябваше са спасим тридесет деца. Аз също бях там. Хората, които ги бяха задържали, убиха едно от децата, едно холандско момиченце, което се казваше Ана. Тя умираше, Тимъти. Беше болна от рак, но онези изобщо не ги интересуваше. Един я застреля в тила и я уби. Сигурно си видял всичко това по телевизията. Един религиозен човек не би го направил… един католик не би направил такова нещо — да убие малко момиче по такъв начин. А доктор Чавес е бременна. Сигурен съм, че сте го забелязали. Ако тя пострада, какво ще стане с детето? Няма да е просто убийство, ако го направите, Тимъти. Вие също така ще убиете нероденото й дете. Знам какво казва католическата църква по този въпрос. Както и какво мислиш ти. Както и правителството на Република Ирландия. Моля ви, Тимъти, размислете какво заплашвате да направите. Това са реални хора, не някакви абстракции, и бебето в утробата на доктор Чавес също е реална личност. Все едно, имам да предам нещо на господин Кейси. Намерихте ли го?