— Аз… не, в момента той не може да дойде на телефона.
— Окей, сега трябва да прекъсна. Ако ви позвъня отново на този номер, ще бъдете ли там да ми отговорите?
— Да.
— Добре. Ще ви се обадя, когато имам новини за вас. — Белоу натисна бутона за изключване. — Добри новини. Друго лице, по-млад и не е толкова самоуверен. Имам нещо, което ще мога да използвам срещу него. Той наистина е католик, или поне се смята за такъв. Това означава съвест и правила. По това мога да поработя.
— Но къде е другият? — попита Стенли. — Освен ако…
— А? — попита Тоуни.
— Освен ако изобщо не е там.
— Какво? — попита докторът.
— Освен ако изобщо го няма там, по дяволите. Той ни се обади преди, но не е говорил с нас от доста време. Не би ли трябвало да го е направил вече?
Белоу кимна.
— Да, аз бих очаквал точно това.
— Но Нунън е блокирал клетъчните им телефони — подчерта Стенли, и веднага включи тактическата радиостанция. — Тук Команда. Огледайте се за човек, който се опитва да използва клетъчен телефон. Възможно е да имаме две групи обекти. Разбрано?
— Команда, тук Ковингтън, прието.
— Мамка му! — изръмжа Малой в кръжащия хеликоптер.
— Да свалим ли малко? — попита Харисън.
Морският поклати глава.
— Не, тук отвисоко те може изобщо да не ни забележат. Нека да останем прикрити за известно време.
— Какво става, по дяволите? — изсумтя Чавес и погледна тъст си.
— Става кофти — отвърна замислено Джон.
Нервите на Грейди всеки момент щяха да се скъсат. Беше опитал цели седем пъти да се обади по клетъчния телефон, но непрекъснато се натъкваше на вбесяващия го сигнал заето. Тактическата ситуация беше буквално съвършена, но беше лишен от възможността да се свързва с екипите си. Ето ги там, онези хора на ДЪГА, застанали на куп няма и на стотина метра от двата камиона.
Това обаче не можеше да продължи. Местната полиция несъмнено щеше скоро да уплътни кордона си в зоната. Тук вече сигурно имаше поне сто и петдесет души, може би и двеста, спрели на малки купчини в периметър от триста метра около болницата. Моментът беше подходящ. Целите им бяха наблизо.
Нунън прехвърли хълма и започна да се спуска надолу, където се намираше екипът, като се чудеше какво, по дяволите, би могъл да направи. Да закачи по сградата „буболечки“, обичайната му работа, означаваше да се приближи до нея. Но беше посред бял ден и да се приближи толкова бе доста трудно, може би дори невъзможно, преди да падне нощта. Е, поне се беше погрижил да изпълни основната си функция. Беше лишил врага от възможност да използва клетъчни телефони — ако се опитаха, което не знаеше. В далечината забеляза Питър Ковингтън, който говореше с облечените си в черно бойци.
Чавес и Кларк правеха същото, застанали на няколко метра от служебната кола на Кларк.
— Кордонът трябва да се укрепи — каза Динг.
Откъде се бяха появили всички тези превозни средства? Толкова хора ли бе имало в зоната, когато бе започнала пукотевицата? На хълма се виждаше обичайният проклет телевизионен фургон с вдигната сателитна чиния и вероятно репортерът вече говореше пред ръчната миникамера. Чавес плю на земята — опасността за семейството му се беше превърнала в проклето зрителско забавление.
Грейди трябваше да вземе решение и при това да го направи веднага. Ако искаше да постигне целта си и да се измъкне, моментът беше точно сега. Пакетът му със скритото оръжие лежеше на земята до наетата от него кола. Той го остави там при Роди Сандс и се приближи до най-отдалечения камион.
— Шон — подвикна глас от каросерията. — Проклетите телефони не бачкат.
— Знам. Започваме след пет минути. Гледай за другите и след това продължавайте според плана.
— Ясно, Шон — отвърна гласът.
До ушите на Грейди стигна щракането на оръжия, приготвяни за стрелба. Той отиде до следващия камион и им каза същото. Във всеки от камионите имаше по трима души. В брезентовите покривала над каросериите бяха изрязани дупки, като бойници на замък, и тези, които бяха вътре, сега ги отвориха леко и огледаха войниците, намиращи се на по-малко от сто метра от тях. Грейди се върна при колата си, погледна часовника си и кимна на Роди Сандс.