— Здрасти, докторе — изсумтя Вега.
— Къде са те?
Вега посочи с палец.
— Зад ъгъла. Четирима са, така смятаме. Джордж извади един от сметката.
— Говорихте ли вече с тях?
Озо поклати глава.
— Не.
— Добре. — Белоу си пое дълбоко дъх и извика: — Аз съм, Пол. Тимъти там ли е?
— Да — чу се отговорът.
— Добре ли си? Искам да кажа, не си ранен, нали?
О’Нийл изтри кръвта от лицето си — стъклата на фургона го бяха поиздраскали.
— Всички сме бомба. Ти кой си?
— Лекар съм. Казвам се Пол Белоу. Твоето име как е?
— Засега Тимъти е достатъчно.
— Добре. Виж, Тимъти… трябва да обмислите положението си.
— Знам какво е — отвърна О’Нийл.
Отвън нещата постепенно се организираха. На терена се появиха линейки от Британската армия. Ранените бяха отнесени, за да ги закарат в Херефорд, където чакаха хирурзи, за да ги поемат. В подкрепление на бойците от ДЪГА пристигаха тридесет войници от СВС. Двамата пленници също бяха прибрани във военната болница за лечение.
— Тим, няма да можете да се измъкнете. Мисля, че знаеш това — отбеляза Белоу с възможно най-кротък тон.
— Мога да убия заложници, ако не ни позволите да излезем — контрира О’Нийл.
— Да, можеш, и тогава ние можем да скочим срещу вас, за да се опитаме да спрем това, но и в двата случая няма да се измъкнете. Но какво ще спечелите, ако убиете невинни хора, Тим?
— Свободата на моята страна!
— Но това вече е в ход, нали? — попита Белоу. — Има мирни споразумения, Тим. А и освен това коя страна някога е започвала основаването си с убийство на невинни хора? Какво ще си помислят вашите сънародници, ако избиете заложниците си?
— Ние сме борци за свобода!
— Добре, чудесно, вие сте войници на революцията — съгласи се докторът. — Но войниците, истинските войници, не избиват невинни хора. Преди малко ти и твоите приятели стреляхте по войници, и това не е убийство. Но убиването на невъоръжени хора е убийство, Тим. Мисля, че го знаеш. Тези хора вътре, при вас, въоръжен ли е някой от тях? Някой от тях да е облечен в униформа?
— Какво от това? Те са врагът на моята страна!
— Какво ги прави ваши врагове, Тим? Къде са се родили те? Някой от тях опитвал ли се е да ви нарани? Някой от тях да е уязвил с нещо страната ви? Защо не ги попитате?
О’Нийл поклати глава. Целта на всичко това беше да ги накарат да се предадат. Той го знаеше. Огледа другарите си. На всички им беше трудно да се гледат в очите. Бяха се озовали в клопка и всички го знаеха. Съпротивата им беше въпрос по-скоро на ума, а не на оръжията, и умовете на всички се раздираха от съмнения.
— Искаме автобус, който да ни откара оттук!
— И докъде? — попита докторът.
— Просто докарайте проклетия автобус! — изрева О’Нийл.
— Добре, мога да поговоря за това, но началниците трябва да знаят докъде ще ходи автобусът, за да може полицията да разчисти пътя ви — отбеляза Белоу.
Сега всичко беше само въпрос на време. Тим — щеше да е полезно да разбере дали е бил достатъчно искрен да каже истинското си име, макар Белоу да беше убеден, че наистина го беше направил — не говореше за убийство, дори не беше заплашил с него, не беше определил краен срок. Той не беше убиец, във всеки случай — убиец на невинни. Мислеше за себе си като за войник, а това беше по-различно, отколкото да си престъпник — много съществена разлика при терористите. Не се боеше от смъртта, но се страхуваше от провала и почти толкова се страхуваше да не бъде запомнен като убиец на невинни. За него да убиеш войници беше едно. Да убиеш обикновени жени и деца — съвсем друго. Същата стара история с терористите. Най-уязвимата част при всеки човек е представата му за себе си. Тези, на които не им е все едно какво смятат другите за тях, тези, които се гледат в огледалото, докато се бръснат — такива хора можеш да подработиш. Само въпрос на време. Бяха много различни от истинските фанатици. С тази порода човек можеше да се оправи.
— Тим?
— Да?
— Ще направиш ли нещо за мен?
— Какво?
— Би ли ме пуснал да се уверя, че заложниците са добре? Трябва да го направя, за да зарадвам началника си. Мога ли да дойда при вас да видя сам?
О’Нийл се поколеба.
— Хайде, Тим! Вие трябва да си свършите вашите неща, аз — моите. Аз съм лекар. Не нося нито оръжие, нито нищо. Няма от какво да се боите. — Да им кажеш, че няма от какво да се боят, и по този начин да им внушиш, че страховете им са неоснователни, обикновено се оказваше добър коз. Последва обичайното колебание, показващо, че те наистина се бояха — а това означаваше, че Тими разсъждава разумно, което беше много добра новина за психиатъра на ДЪГА.