— Какво?!
— Заловен е при опит за бягство. Прострелян е, но ще оживее. В момента го оперират.
Психиатърът разбираше, че всичко това прилича на изпускане на голям балон. Просто беше пуснал малко въздух на опонента. Точно така трябваше да се прави, малко по малко. Малко повече да избързаш, и могат да започнат да реагират яростно, но успееш ли да ги изтощиш малко по малко, и са твои. По тази тема Белоу беше написал книга. Първо установяваш физически контрол, което означава сдържане. После установяваш информационен контрол. После започваш да им подаваш информация, късче по късче, всичко грижливо дирижирано, като в мюзикъл на Бродуей. И после стават твои.
— Шон ще ни го предадете. Той идва с нас в автобуса!
— Тимъти, в момента той е на операционната маса и ще бъде там с часове. Дори да се опитат да го пренесат дотук, резултатът може да бъде смъртоносен… той може да умре, Тим. Така че, колкото и да го искате, това просто е невъзможно. Не може да стане. Съжалявам, но никой не може да го промени.
Значи в момента водачът им беше пленник? — помисли си Тим О’Нийл. Шон беше пленен? Странно, но това му се стори по-ужасно дори от собственото му положение. Дори ако той се озовеше зад решетките, Шон можеше да измисли начин да го освободи, но ако Шон отидеше на остров Уайт… всичко беше загубено, нали? Но…
— Откъде мога да знам, че казваш истината?
— Тим, в ситуация като тази не мога да лъжа. Просто бих се издънил. Много трудно е да си добър лъжец, а ако ти ме хванеш само в една лъжа, повече няма да ми повярваш, и с това ще се приключи с моята полезност както за шефовете ми, така и за вас, нали? — Отново гласът на кроткия разум.
— Казваш, че си доктор?
— Точно така — кимна Белоу.
— Къде практикуваш?
— Напоследък главно тук, но основно работата ми беше в Харвард. Работил съм на четири различни места.
— Значи работата ти е да принуждаваш хора като мен да се предадат, така ли? — Най-сетне гняв пред очевидното.
Белоу поклати глава.
— Не, смятам, че работата ми е да запазвам хората живи. Аз съм лекар, Тим. Не ми е позволено да убивам хора нито да помагам на други да убиват хора. Преди много време съм положил клетва за това. Вие имате оръжия. Други хора, зад този ъгъл, също имат оръжия. Не искам никой от вас да бъде убит. Днес убийствата бяха достатъчно, нали? Тим, нима ви харесва да убивате хора?
— Защо… не, разбира се, че не, на кого му харесва?
— Е, на някои им харесва — отвърна му Белоу, решил да укрепи малко „егото“ му. — Такива ги наричаме социопатични личности, но ти не си от тях. Ти си войник. Ти воюваш за нещо, в което вярваш. Както и хората зад мен. — Белоу махна с ръка към ъгъла, зад който бяха хората на ДЪГА. — Те изпитват уважение към вас и аз се надявам, че и вие изпитвате уважение към тях. Войниците не убиват хора. Престъпниците го правят, но един войник не може да бъде престъпник. — Освен че беше вярно, това беше важна мисъл, която трябваше да съобщи на събеседника си. Още повече че всеки терорист си е донякъде романтик, и да ги смятат за обикновени престъпници беше психологически много болезнено за тях. Той току-що беше оформил собствените им представи за самите тях, за да ги отклони от нещо, което не искаше да направят. Те бяха войници, а не престъпници, и трябваше да се държат като войници, а не като престъпници.
— Доктор Белоу? — извика нечий глас иззад ъгъла. — Търсят ви по телефона!
— Тим, да отида ли да се обадя? — Винаги искай разрешение, за да направиш нещо. Създай им илюзията, че те командват положението.
— Да.
Белоу се върна при войниците.
Там го чакаше Джон Кларк. Двамата се отдалечиха на петнадесет метра в друг участък на болницата.
— Благодаря ти, че измъкна жена ми и щерката ми, Пол.
Белоу сви рамене.
— Беше по-скоро въпрос на късмет. Малко е претоварен от всичко това и не може да разсъждава много добре. Искат автобус.
— Каза ми го вече — припомни му Кларк. — Да им го дадем ли?
— Не се налага. Влязъл съм в игра на покер, Джон, и държа флош. Ако нещо наистина не се издъни ужасно, всичко е под контрол.
— Нунън е отвън и е сложил микрофон на прозореца. Чух последната част. Много добре, докторе.