— Сега къде, мистър К? — попита Чавес.
— Нашите приятели ги откараха в болницата на базата. Пол вече е там. Иска да разпита Грейди, когато го изкарат от хирургията. Добре ще е да сме там за този разговор.
— Съгласен съм, Джон. Да тръгваме.
Попов пътуваше към Лондон и слушаше радиото в колата си. Този, който информираше медията, знаеше и говореше прекалено много. После чу, че лидерът на нападателите от ИРА е заловен, и кръвта му се вледени. Ако бяха спипали Грейди, значи разполагаха с човека, който знаеше кой е той, знаеше прикриващото му име, знаеше за паричния трансфер, знаеше адски много. Не беше време за паника, но беше адски сигурно, че е време за действие.
Попов погледна часовника си. Банките все още бяха отворени. Той вдигна клетъчния си телефон и позвъни до Берн. След минута го свързаха и той продиктува номера на сметката, който служителят набра на компютъра си. После Попов му даде кода за прехвърляне и нареди авоарите да се прехвърлят на друга сметка. Служителят дори не изрази разочарованието си, че такава голяма сума се премества в друга банка. Какво пък, банката разполагаше с предостатъчно депозити, нали? Руснакът сега беше по-богат с още над пет милиона долара, но в същото време по-беден в смисъл, че противникът му скоро щеше да разполага с прикриващото му име и с описанието му. Попов трябваше да се измъкне от страната.
— Ужасна каша — отбеляза Джон Брайтлинг и изключи звука на телевизора в кабинета си. Херефорд се беше превърнал във водеща новина на всички световни новинарски програми.
— Нашите нямаха късмет — отвърна Хенриксен. — Но пък и тези командоси са страшно добри и дадеш ли им пръст, ти отхапват ръката. От друга страна, свалиха четирима–петима от тях. Никой досега не го е постигал срещу сила като тази.
Брайтлинг си даваше сметка, че Бил е раздвоен по отношение на операцията. Сигурно изпитваше поне малко симпатия към хората, за нападението над които беше помогнал.
— Провал?
— Щом са спипали лидера им жив, доста ще го изпотят, но тези типове от ИРА не пеят. Искам да кажа, никога не пропяват. Единственият, който може да ги отведе евентуално до нас, е Дмитрий, но той е професионалист. В момента той се движи, вероятно е на някой самолет за някъде, доколкото го познавам. Има цял куп фалшиви документи: лични карти, кредитни карти. Така че вероятно е в безопасност. Джон, КГБ знаеше как да тренира хората си, повярвай ми.
— Ако все пак го хванат, смяташ ли, че ще проговори? — попита Брайтлинг.
— Такъв риск има. Да, ако го хванат, може като нищо да избълва всичко — трябваше да признае Хенриксен. — Ако се върне, ще го поразпитам за рисковете.
— Не би ли било добра идея да… ами… да го елиминираме?
— Строго казано — да, но в това също се крият рискове, Джон. Той наистина е професионалист. Вероятно има пощенска кутия някъде. — Забелязал объркването на Брайтлинг, той поясни: — Човек се предпазва да не го убият, като написва всичко и го оставя на някое безопасно място. Ако не отвориш кутията в продължение на, да речем, около месец, информацията в нея започва да се разпространява по строго съгласуван план. Разполагаш с адвокат, който да го направи. Това е голям риск за нас, разбираш ли? Мъртъв или жив, той може да ни издаде, а в този случай е много по-опасно, ако е мъртъв. — Хенриксен замълча. — Не, трябва ни жив… и да е под наш контрол, Джон.
— Добре, ти се оправи с това, Бил. — Брайтлинг се отпусна в креслото си и затвори очи.
Вече бяха твърде близко до целта, за да поемат ненужни рискове. Добре, с руснака можеха да се оправят. Това дори можеше да спаси живота на Попов… по дяволите, помисли си той, това наистина щеше да спаси живота му. Надяваше се, че руснакът ще се окаже благодарен. Брайтлинг също трябваше да е благодарен. Тази групичка ДЪГА сега беше скършена, или поне лошо уязвена. Трябваше да е. Попов беше изпълнил две задачи едновременно: беше повишил общественото безпокойство от заплахата на тероризма и по този начин беше осигурил на „Глобъл Секюрити“ договора с Олимпийските игри в Сидни, а после беше помогнал да бъде ужилена тази нова антитерористична банда, вероятно достатъчно, за да бъде отстранена от играта. Цялата операция вървеше според плана и очакваше подходящия момент да се задейства.
„Толкова близо до целта“ — помисли си Брайтлинг. Сигурно беше нормално да изпитва притеснения в моменти като този. Увереността беше нещо далечно. Колкото по-далече си от края, толкова по-лесно е да се чувстваш непобедим, но когато започнеш да се приближаваш, опасностите се увеличават. Но това не променяше нищо, нали? Планът наистина беше съвършен. И те просто трябваше да го осъществят.