Шон Грейди излезе от хирургическото малко след осем вечерта, след като беше прекарал три часа и половина на операционната маса.
Операцията беше извършена при пълна упойка естествено, с помощта на азотен окис, както в американските болници, подсилен с придружаващото въздействие на барбитуратите, използвани за първоначално успокояване на болката. Белоу седеше до леглото в болничната стая за възстановяване, гледаше мониторите и го чакаше да се събуди. Нямаше да бъде толкова внезапно събитие, колкото постепенен процес, вероятно дълъг.
Сега наоколо имаше полицаи, както униформени, така й цивилни, които го наблюдаваха. Кларк и Чавес също бяха тук, стояха и се взираха в човека, който така нагло беше нападнал техните хора… и техните жени, припомни си Белоу. Специално очите на Чавес бяха като гранит — корави, тъмни и хладни, въпреки че лицето му изглеждаше спокойно. Белоу познаваше старшия състав на ДЪГА достатъчно добре. Те определено бяха професионалисти, а специално Кларк и Чавес бяха хора, живели доста време в „черния“ свят и извършили някои доста „черни“ неща, за повечето от които той не знаеше и никога нямаше да научи. Но Белоу знаеше, че и двамата са хора на реда и че спазват правилата и държат на тях. Може би ги нарушаваха понякога, но само за да ги поддържат. Бяха романтици, също като терористите, но съществената разлика беше в избора им на кауза. Тяхната цел беше да закрилят. Целта на Грейди беше да всява страх, и в разликата на целите се състоеше и разликата между тях. И сега, колкото и гняв да изпитваха към спящия мъж, те нямаше да го наранят физически. Щяха да оставят наказанието му в ръцете на обществото, което Грейди беше нападнал така коварно и чиито правила те се бяха заклели да защитават, макар и невинаги по законен начин.
— Всеки момент — промълви Белоу.
Клепачите на Грейди трепнаха. Белоу отново погледна списъка с идентифицираните обекти, които му бяха нахвърляли, надявайки се, че британската полиция и момчетата от „Петицата“ са му осигурили верни данни.
— Шон? — попита той. — Шон, събуди ли се?
— Кой?…
— Аз съм, Джими Кар, Шон. Свести ли се, Шон?
— Къде… съм?… — изхриптя гласът.
— В университетска болница в Дъблин, Шон. Доктор Маккаски току-що оправи рамото ти. Ще се оправиш, Шон. Но, Боже мой, да те докараме дотук беше дяволска работа. Боли ли те?
— Не, сега не ме боли, Джими. Колко души…
— Колко от нашите ли? Десет, десет души се измъкнахме. Всички са в безопасни квартири, приятелю.
— Добре.
Очите на Шон се отвориха и той видя някакъв човек до себе си — с хирургическа маска и шапка, но погледът му не можеше да се фокусира и образът беше като в мъгла. Стаята… да, беше в болница… Устата му беше пресъхнала и малко кисела от кислородната тръба, но това нямаше значение. Като че ли живееше в някакъв сън и всичко това наоколо не се случваше. Носеше се в някакъв бял, странен облак, но поне Джими Кар беше тук, до него.
— Роди, къде е Роди?
— Роди загина, Шон — отвърна Белоу. — Съжалявам, но не успя да се спаси.
— О, по дяволите… — изпъшка Грейди. — Не и Роди…
— Шон, трябва ни малко информация, и то бързо.
— Каква… информация?
— Приятелят, който ни донесе информацията. Трябва да се свържем с него, но не знаем как да го намерим.
— Йосиф ли имаш предвид? „Бинго“ — помисли си Пол Белоу.
— Да, Шон, Йосиф. Трябва да се свържем с него…
— Парите? Те са в портмонето ми.
„Охо“ — помисли си Кларк и кимна.
Бил Тоуни беше подредил всички лични вещи на Грейди върху сгъваемата масичка пред себе си. В портмонето му имаше двеста и десет британски лири, сто и седемдесет ирландски фунта и няколко листчета хартия. На една жълта бележка се четяха два номера, всеки шестцифрен, без никакво обяснение. Швейцарска или друга банкова сметка? — зачуди се агентът.
— Как да се доберем до тях, Шон? Трябва да го направим веднага, нали разбираш?
— Швейцарска търговска банка в Берн… съобщете… банковата сметка и контролния номер в… портмонето ми.
— Добре, Шон… А Йосиф? Какви са другите му имена? Как да се свържем с него? Моля те, трябва да го направим веднага, Шон. — Фалшивият ирландски акцент на Белоу не беше достатъчно добър, за да измами дори и пиян, но сегашното състояние на Грейди беше много по-лошо от всичко, което алкохолът би могъл да причини на нечий мозък.
— Не… знам. Той се свързваше с нас, не помниш ли? Йосиф Андреевич се свързва с мен чрез Робърт… чрез мрежата… никога ни ми е давал начин аз да се свържа с него.