— Последното му име, Шон? Какво е то? Никога не си ми го казвал.
— Серов: Йосиф Андреевич Серов… руснак… човек на КГБ… долината Бекаа… преди години.
— Е, той ни даде добра информация за тази сган на ДЪГА, нали, Шон?
— Колко от тях… колко… ?
— Десет, Шон, убихме десетима и се измъкнахме, но теб те простреляха, помниш ли? Но ги ударихме, Шон, много лошо ги ударихме — увери го Белоу.
— Добре… добре… убихме ги… всички ги избихме… — прошепна Грейди в унес.
— Не съвсем, задник — отбеляза тихо Чавес.
— Хванахме ли двете жени?… Джими, хванахме ли ги?
— О, да, Шон, аз лично ги застрелях. Но този руски приятел… Трябва да узная още нещо за него.
— Йосиф ли? Добър човек, от КГБ, осигури парите и донесе дрогата. Много пари… шест милиона… шест… и кокаина — добави Грейди. Телевизионната миникамера, монтирана на триножник до леглото му, записваше всичко. — Донесе ги в Шанън, не помниш ли? Докара ги с малкия самолет, парите и дрогата от Америка… е, мисля, че е от Америка… трябва да е… как говори сега само, с американски акцент, като по телевизията… странно нещо за един руснак, Джими…
— Йосиф Андреевич Серов?
Фигурата на болничното легло понечи да кимне.
— Как изглежда той, Шон?
— Висок колкото мен… кафява коса, очи… кръгло лице, говори много езици… Долината Бекаа… хиляда деветстотин шестдесет и осма… добър човек, помогна ни много…
— Как върви, Бил? — прошепна Кларк на Тоуни.
— Е, нищо от това не може да се използва в съда, но…
— Да му го начукам на съда, Бил! Добро ли е това? Съвпада ли с нещо?
— Името Серов нищо не ми светва, но мога да проверя във файловете ни. Можем да проиграем тези номера и сигурно ще се намери някаква документна следа, но… — той погледна часовника си — ще трябва да почака за утре.
Кларк кимна.
— Ега ти и методът за разпит. Такова нещо не бях виждал досега.
В този момент очите на Грейди се отвориха повече, той забеляза хората около леглото и лицето му се сгърчи въпросително.
— Кой сте вие? — попита той изтощено надвесилия се над него мъж.
— Казвам се Кларк. Джон Кларк, Шон.
Очите на ирландеца се отвориха широко.
— Но вие сте…
— Точно така. Това съм аз. И благодаря, че избълва всичко. Изловихме всички ви, Шон. Всичките петнадесет са мъртви или пленени. Надявам се, че ще ти хареса тук, в Англия, момченце. Тук ще прекараш дълго, много дълго. Защо не вземеш да поспиш сега? „Убивал съм по-свестни от теб, отрепко“ — помисли си той зад възможно най-безстрастната си физиономия, която всъщност напълно изразяваше чувствата му.
Доктор Белоу прибра касетофона и бележника си. Методът рядко се проваляше. Сумрачното състояние, следващо анестезията, правеше всеки човешки ум уязвим за внушение. Точно затова хората с достъп до секретна информация никога не постъпваха в болница, без някой колега да е плътно до тях. В този случай той беше разполагал с десет минути, за да проникне дълбоко в съзнанието на Грейди и да извлече информация. Тя не можеше да се използва пред съда, но пък и ДЪГА не беше съставена от ченгета.
— Малой го спипа, а? — попита Кларк на път към вратата.
— Всъщност беше сержант Нанс — отговори Чавес.
— Трябва да му подарим нещо за тази работа — отбеляза ДЪГА Шест. — Дължим му го. Сега разполагаме с име, Доминго. Руско име.
— Не е кой знае какво. Трябва да е прикриващо име.
— Така ли мислиш?
— Да, Джон. Не си ли го спомни? Серов, председател на КГБ през 60-те години, струва ми се. Уволнили са го, защото нещо се издънил.
Кларк кимна. Нямаше да е името в истинския паспорт на непознатия, и това беше много лошо, но все пак беше някакво име, а имената можеше да се проследят. Двамата излязоха от болницата в хладната британска вечер. Колата на Джон ги чакаше. Ефрейтор Моул изглеждаше твърде доволен от себе си. Щеше да получи хубава лентичка за този ден и вероятно някое хубаво писмо до началниците си от този американски псевдогенерал. Джон и Динг се качиха и колата подкара към склада на базата, където временно бяха прибрали другите, защото местният затвор не беше достатъчно подсигурен. В стаята за разпит ги очакваше Тимъти О’Нийл, вързан на един стол.
— Здрасти — каза Джон. — Аз съм Джон Кларк. Това е Доминго Чавес.
Пленникът ги зяпна безмълвно.
— Вас ви пратиха тук да убиете жените ни — продължи Джон. Това не накара пленника дори да примигне. — Но се прецакахте здраво. Бяхте петнайсет. Сега сте шестима. Останалите вече няма да правят такива работи. Знаеш ли, хора като теб ме карат да се срамувам, че съм ирландец. Боже мой, момченце, ти дори не си професионален престъпник. Между другото, Кларк е само работният ми псевдоним. Преди това се казвах Джон Кели, а моминското име на жена ми е О’Туул. Значи, напоследък вие, отрепките от ИРА, избивате ирландско-католически американци, а? Няма да стои много добре във вестниците, отрепко.