— Господин Хенриксен?
— Да, кой е?
— Кърк Маклийн.
— Нещо не е наред ли? — попита Хенриксен, разтревожен от интонацията му.
31. Движение
Тъмнината скри пейзажа. Попов слезе от самолета и установи, че го чака голям автомобил от военен тип. После забеляза линиите, боядисани върху тармаковата настилка, и се зачуди на самолетна писта ли е кацнал, или на някакъв междуселищен път. Но не, в далечината се виждаше огромно здание, отчасти осветено. Обзет от любопитство, Дмитрий се качи в колата и я подкара към него. Очите му постепенно се приспособиха към пейзажа. Земята наоколо изглеждаше съвсем равнинна, с ниски, леко заоблени хълмчета. В огледалото видя, че към бизнес-самолета подходи цистерна, вероятно за да го зареди за обратния му път до Ню Джързи, та Брайтлинг да може да го използва за други цели. Попов не знаеше, че корпорация „Хоризонт“ имаше много такива машини; броят им току-що се беше увеличил с още три от завода в околностите на Савана, Джорджия. В сградата един униформен охранител го отведе до асансьора и после — до стаята му на четвъртия етаж, която не се различаваше особено от стая в сравнително приличен хотел, само дето имаше прибори за готвене и хладилник. Имаше телевизор и видео, и всички записи в лентите, подредени в шкафчето бяха… за природата, забеляза той. Лъвове, мечки, мишки, хвърляща хайвера си сьомга. Нито един игрален филм. Списанията върху масичката до леглото също бяха с тематика за природата. Колко странно. Но пък имаше добре заредено барче, включително с водка „Абсолют“, която беше почти толкова добра, колкото любимата му руска водка. Той си наля и включи телевизора на Си Ен Ен.
Хенриксен беше прекалено предпазлив. Какво можеше да намери ФБР срещу него? Някакво име? Може би от това те щяха да продължат… до какво? Кредитните карти, ако имаха късмет, и по тях до пътните му поръчки, но нищо от тези неща не можеше да има някаква стойност пред съда. Не, освен ако Шон Грейди определено не го посочеше като проводник на информация и средства, той беше в пълна безопасност, а Попов смяташе, че може да разчита на Грейди, че няма да сътрудничи с британците. Твърде много ги мразеше, за да им сътрудничи. Всичко това беше все едно да се натикаш в дупката си и после сам да я заровиш. Парите, които беше прехвърлил във втората швейцарска сметка, можеха да се открият, но имаше начини да се оправи с това — адвокатите бяха полезна институция, както се беше уверил. Да работиш с тях беше много по-добре, отколкото с цялата полева агентура на КГБ, взета заедно.
Не, ако имаше някаква опасност за него, то тя трябваше да се търси в работодателя му, който можеше да не познава правилата на играта — но дори и да не ги знаеше, Хенриксен щеше да помогне. Ето защо Дмитрий се отпусна и отпи от чашата си. Щеше да проучи това място утре и по начина, по който се отнасяха с него, щеше да разбере…
…не, имаше още по-лесен начин. Той вдигна телефона си, натисна 9, за да получи външна линия, и набра номера на апартамента си в Ню Йорк. Линията се получи. Телефонът от другата страна иззвъня четири пъти, преди телефонният секретар да се включи. Значи имаше достъп до външния свят. Това означаваше, че е в безопасност, въпреки че и сега не беше по-близо до разбирането на това, което ставаше, отколкото по време на първата им среща във Франция, когато бъбреше с един американски бизнесмен и го забавляваше с приказки на един бивш офицер от КГБ. А ето го сега някъде в Канзас, САЩ, пие си водката и гледа телевизия, с над шест милиона американски долара в две шифровани сметки в Швейцария. Беше постигнал целта си. Но му оставаше още една. За какво по дяволите беше цялото това приключение? Дали най-после щеше да го разбере тук? На това се надяваше.
Самолетите бяха претъпкани с хора, всички потеглили за международното летище „Кингсфорд Смит“ край Сидни. Много от тях се приземяваха на пистата, която се протягаше като огромен пръст в залива Ботани, печално известен като място за последен пристан на престъпници и други отхвърлени от обществото британци, изпращани на другия край на света с дървени кораби, за да създадат нова страна, с което, въпреки неверието на онези, които ги бяха изпращали, те се бяха справили много добре. Мнозина от сега пристигащите пътници бяха млади, добре сложени атлети, гордостта и спортният елит на своите страни, които ги бяха изпратили облечени в парадни униформи, провъзгласяващи тяхната националност. Повечето все пак бяха туристи, хора, закупили скъпи билети и настанителни ваучери от туристически агенции, или получили ги като дар от политически фигури в родните си страни. Много от тях носеха знаменца. Малцината пътуващи по бизнес хора се бяха наслушали на всевъзможни ентусиазирани предсказания за националната слава на Олимпийските игри, които започваха след няколко дни.