При пристигането си спортистите биваха посрещани като членове на кралската фамилия и ги придружаваха към автобусите, които щяха да ги отведат по магистрала 64 до града, а оттам — в Олимпийското село, построено с големи разходи от правителството на Австралия, за да ги приюти. От стаите си можеха да видят внушителния стадион наблизо и атлетите гледаха и се чудеха дали ще могат да постигнат личната си слава тук.
— Е, полковник, какво смятате?
— Адски голям стадион, това е факт — отвърна полковник в оставка Уилсън Джиъринг от Химическия корпус на Армията на САЩ. — Но тук явно е голяма жега през лятото, момко.
— О, това е пак оная работа с Ел Ниньо. Океанските течения от Южна Америка пак са се променили и с това са свързани необичайно високите температури тук. Ще бъде около тридесет и пет — деветдесет по вашему — през цялата Олимпиада.
— Ами, надяваме се, че тази оросяваща система ще подейства. Иначе ще имаме много топлинни удари, момко.
— Действа тя — увери го австралийското ченге. — Напълно е изпитана.
— Мога ли сега да я прегледам? Бил Хенриксен иска да видя дали не би могла да се използва като система за разпространение на химически агенти.
— Определено. Насам. — Озоваха се там след пет минути. Тръбопроводната мрежа за подаване на водата беше съсредоточена в едно заключено помещение. Ченгето имаше ключ и вкара полковника вътре.
— Значи хлорирате водата? — попита полковникът полуизненадано. — Та нали е от водопроводната система на Сидни?
— Да, но не искаме да пръскаме никакви възможни микроби.
— Разбира се — съгласи се полковник Джиъринг, докато оглеждаше пластмасовия хлорен контейнер на тръбата за разпръскване под същинските тръби. Водата се филтрираше, преди да се изпрати към пръскащите дюзи, монтирани във всички коридори и рампи на огромната чаша на самия стадион. Системата щеше да се налага да бъде промивана с нехлорирана вода, преди да задейства самото разпръскване, но това ставаше лесно, а фалшивият хлорен контейнер в хотелската му стая беше абсолютен близнак на този тук. Съдържанието му дори приличаше на хлор, или почти, макар че нанокапсулите, от които беше съставено, всъщност съдържаха нещо, наречено „Шива“. Самият Джиъринг беше работил като експерт по химическите оръжия през целия си живот — в Еджууд в Мериланд и в Дъгуей Прувинг Граунд в Юта… но, е, това тук нямаше да бъде истинска химическа война. Беше биовойна, науката-посестрима на това, което беше изучавал през своите над двадесет години в униформа. — Вратата охранява ли се?
— Не, но има алармена система и за няколко минути системата се задейства, както можете да се уверите. Алармата съобщава на командния пост, а тук имаме стабилна сила за реагиране.
— Колко стабилна?
— Двадесет членове на СВС плюс двадесет полицаи са тук непрекъснато, плюс още десет СВС, които обикалят на двойки около стадиона. Хората на пропуските са въоръжени с автоматични оръжия. Тези на патрула са с пистолети и радиостанции. Имаме също така резервна сила за реагиране на километър разстояние, с леки бронетранспортьори и тежки картечници, цял взвод. Освен това — пехотен батальон на двадесет километра оттук, с хеликоптери и друга поддръжка.
— Звучи добре — каза полковник Джиъринг. — Можете ли да ми дадете алармения код за това помещение?
Те дори не се поколебаха. В края на краищата той беше бивш кадрови армейски офицер, а сега беше старши представител на консултантската фирма по безопасността на Олимпийските игри.
— Едно-едно-три-три-шест-шест — продиктува му старшият полицай.
Джиъринг си го записа, след което набра цифрите на клавиатурата си, което включи и след това изключи алармената система. Можеше да смени хлорния контейнер много лесно. Системата беше конструирана за светкавично обслужване. Всичко това щеше да подейства съвършено, точно по модела, както го бяха замислили в Канзас, където той и хората му бяха тренирали няколко дни. Бяха свели времето за подмяна до четиринадесет секунди. Всичко под двадесет секунди означаваше, че никой няма да забележи нищо подменено на системата за охлаждане, тъй като остатъчното налягане щеше да поддържа системата за оросяване.