За първи път Джиъринг видя мястото, където щеше да го направи реално, и това леко смрази кръвта му. Да го планираш беше едно. Да видиш къде ще стане наистина — съвсем друго. Тук беше мястото. Тук те щяха да причинят началото на глобална епидемия, която щеше да отнеме живота на безброй хора и в края на краищата щеше да остави живи само избраните. Това щеше да спаси планетата… цената беше гадна, разбира се, но той се беше посветил на тази мисия от години. Беше видял с очите си на какво е способен човекът, за да навреди на други същества. Беше още млад лейтенант в изпитателния полигон Дъгуей Прувинг Граундс, когато се получи добре огласеният в пресата инцидент с Джи Би, устойчив нервнопаразилиращ агент, разпространил се твърде много и избил неколкостотин овце — невроинтоксикацията не е приятна смърт дори за овцете. Новинарските медии обаче изобщо не си направиха труда да споменат за дивеча, който беше изгинал от подобна отвратителна смърт, всичко — от насекомите до антилопите. Беше го потресло това, че собствената му организация, армията на САЩ, можеше да допусне толкова голяма грешка и да причини толкова болка. А нещата, които бе научил по-късно, бяха още по-лоши. Бинарните агенти, по които беше работил с години — в усилието да бъдат създадени „безопасни“ отрови за използване на бойното поле… налудничавото във всичко това беше, че всичко бе започнало с изследвания на противонасекомни препарати в Германия през 20-те и 30-те години. Повечето химикали, използвани за избиване на насекоми, се бяха оказали нервнопаралитични агенти, които унищожаваха рудиментарните нервни системи на мравките и пчелите, но германските химици се бяха натъкнали и на някои от най-смъртоносните химически компоненти на света. Твърде голяма част от кариерата на Джиъринг беше посветена на оценката на информация за евентуални заводи за химическо оръжие в държави, за които се вярваше, че не разполагат с подобни неща.
Но проблемът при химическите оръжия беше в трудността да бъдат разпространени равномерно на бойното поле, така че да засегнат ефикасно вражеските войници. Това, че същите тези химикали щяха да пътуват на големи пространства и да убият невинни граждани, беше мръсната тайна, която военните организации и правителствата, които ги управляваха, винаги бяха крили. А те дори не бяха и помисляли за дивия живот, който също щеше да бъде унищожен в огромни количества — и още по-лошо, за генетичните щети, които тези агенти причиняваха, защото минималните дози нервен газ, много под необходимата за смърт доза, поразяваха самата ДНК на жертвата, причинявайки мутации, които щяха да продължат поколения. Джиъринг беше прекарал години в изучаването на тези неща и предполагаше, че тъкмо това го беше направило чувствителен към отнемането на живот.
Това сега не беше същото. Той нямаше да разпространява органофосфатни химически отрови, а по-скоро малки вирусни частици. А хората, които щяха да преминават през охладителната оросяваща система в проходите и по рампите на стадиона, щяха да ги вдишат, телесната им химия щеше да счупи нанокапсулите, пускайки пръчиците на „Шива“ да се задействат… бавно, разбира се… и после щяха да се върнат у дома, за да разпространят „Шива“ още повече, и четири или шест седмици след финала на Олимпийските игри епидемията щеше да избухне по целия свят и щеше да настъпи повсеместна паника. Корпорация „Хоризонт“ щеше да обяви, че разполага с експерименталния вариант на Ваксина А, която действа при животни и примати — и която е безопасна за приложение при хората — готова за масово производство, и тя щеше да се произведе в масови количества и да се разпространи по целия свят, и след още четири до шест седмици инжектираните щяха също да развият симптомите на „Шива“, и така, с мъничко късмет, светът щеше да бъде обезлюден до част от процента на сегашното си население. Щяха да избухнат безредици, при които щяха да бъдат избити мнозина от хората, благословени от Природата с високоефективни имунни системи, и след още някакви си два месеца щяха да останат съвсем малко хора, добре организирани и добре екипирани, в безопасност в Канзас и в Бразилия, и след още някаква си половин година те щяха да станат наследници на един свят, възвръщащ се към естественото си състояние. Нямаше да е като в Дъгуей — една безцелна авария. Щеше да бъде съзнателен акт от страна на човек, който през целия си професионален живот беше осъждал масовото убийство, но който в края на краищата беше помагал за убийството на невинни същества… Той се обърна и изгледа домакина си.