— Какви са дългосрочните прогнози за времето?
— Сухо и горещо. Надявам се, че спортистите са в добра форма. Ще им потрябва.
— Е, тази ваша оросяваща система е чудо — отбеляза Джиъринг. — Дано само не се доберат до нея някои неподходящи хора. С ваше разрешение, бих искал моите хора да хвърлят по едно око на това нещо.
— Идеално — съгласи се старшият полицай.
Този американец наистина се беше вманиачил по тази оросителна система, но той все пак беше бивш офицер по газовете и това може би обясняваше нещата.
Вечерта Попов не беше спуснал щорите, затова зората го събуди рязко. Той отвори очи и примигна болезнено, когато изгряващото слънце се надигна над полетата на Канзас. В медицинското шкафче в банята, както установи, имаше тиленол и аспирин, в кухнята имаше кафе на зърна за кафемашината, но нищо полезно в хладилника. Затова той си взе душ, направи си кафе, след което излезе от стаята си, за да потърси храна. Намери една кафетерия, при това голяма, но почти без никакви клиенти, макар че около масите се мяркаха хора, и той отиде да си вземе закуска и седна сам, оглеждайки другите в просторното помещение. Главно хора на тридесет–четиридесет годишна възраст, прецени той с професионалното си око, някои бяха облечени с лабораторни мантии.
— Господин Попов? — каза нечий глас и Попов се обърна.
— Да?
— Аз съм Дейв Доусън, шеф на охраната тук. Трябва да ви дам това да си го сложите — той извади бяла пластмасова табелка, която Попов трябваше да закачи на ризата си — и да ви разведа днес наоколо. Добре дошли в Канзас.
— Благодаря. — Попов закачи табелката. На нея дори имаше снимката му.
— Би трябвало да я носите винаги, за да знаят хората тук, че не сте външен — подхвърли му Доусън.
— Да, разбирам. — Значи това място се контролираше с пропуски и си имаше началник на охраната. Колко интересно.
— Как беше полетът снощи?
— Приятен и без произшествия — отвърна Попов, отпивайки от второто си кафе за тази сутрин. — Е, и какво е това място?
— Ами, „Хоризонт“ го построи за изследователски център. Вие знаете с какво се занимава компанията, нали?
— Да — кимна Попов. — Лекарства и биологични изследвания, световен лидер.
— Е, това е поредният комплекс за изследвания и развитие за тяхната работа. Завършиха го съвсем наскоро. В момента водим хора тук. Скоро ще се превърне в главния комплекс на компанията.
— Но защо тук, сред нищото? — попита Попов, оглеждайки предимно празната кафетерия.
— Е, най-напред това място е с централно разположение. Можеш да стигнеш до всяка точка на страната за по-малко от три часа. И няма никой наоколо, който да ни притеснява. Освен това комплексът е добре защитен. „Хоризонт“ върши много неща, които изискват защита, нали разбирате.
— Промишлен шпионаж?
Доусън кимна.
— Точно така. От това се опасяваме.
— Ще мога ли да поразгледам, да видя околностите и прочие?
— Лично ще ви разведа с колата. Господин Хенриксен ми каза да ви окажа пълно гостоприемство в комплекса. Най-напред довършете закуската си. Аз имам да свърша няколко други неща. Ще се върна след петнайсетина минути.
— Добре, благодаря ви — каза Попов и го изгледа, докато излизаше от помещението.
Това място притежаваше странни белези, почти като някакъв секретен държавен институт… като руски секретен комплекс, помисли си Попов. Като че ли му липсваше одухотвореност, характер, човешко измерение, което можеш да разпознаеш. Дори КГБ щеше да окачи на такова място огромен портрет на Ленин на някоя от огромните бели и голи стени, за да придаде на мястото поне някакво човешко измерение. Една от стените беше с цветни прозорци, през които можеха да се видят като че ли засети с жито нивя и някакво шосе, но нищо повече. Почти приличаше на кораб сред открито море. Никога не беше виждал нищо подобно. Бившият офицер от КГБ се зае със закуската си. Инстинктите му вече бяха нащрек и той се надяваше да разбере колкото се може повече и колкото може по-бързо.
— Доминго, искам да поемеш това — каза Джон.
— Пътят е много дълъг, Джон, а аз току-що станах татко — възрази Чавес.
— Съжалявам, момко, но Ковингтън е извън строя. Също и Чин. Ще изпратя теб с още четирима души. Работата е лесна, Динг. Австралийците си знаят работата, но ни помолиха само да прескочим и да огледаме — а причината е, че ти се справи експертно със задачите си досега.
— Кога тръгвам?
— Днес, със 747 от „Хийтроу“. — Кларк му връчи плика с билетите.
— Страхотно — изръмжа Чавес.
— Ей, радвай се, че поне беше тук при раждането, татенце.
— Да бе! Ами ако нещо се появи, докато ни няма? — изпробва Чавес един последен малък аргумент.