— Все ще можем да сглобим един екип, но смяташ ли, че някой ще се осмели скоро да ни дръпне за опашката? След като пъхнахме в торбата тези отрепки от ИРА? Аз не мисля — заключи Кларк.
— Какво става с оня руснак, Серов?
— ФБР са по това, опитват се да го спипат в Ню Йорк. Назначили са цяла тайфа агенти по случая.
Един от тях беше Том Съливан. В момента той се намираше в пощенската станция. Пощенска кутия 1453 принадлежеше на загадъчния господин Серов. В кутията имаше доста поща и една сметка от „Виза“, но се оказа, че никой не беше я отварял поне от девет дни, доколкото можеше да се установи по датите върху клеймата на пликовете, и никой от служителите не заяви, че знае как изглежда притежателят на кутия 1453, макар един да сподели, че не си взимал пощата много често. Беше оставил някакъв уличен адрес, получавайки кутията, но се оказа, че е адресът на някаква италианска пекарна на няколко пресечки оттук, а телефонният номер беше измислен.
— Адски сигурно е, че този тип е „призрак“ — разсъди на глас Съливан, зачуден защо с този случай не беше се заловила групата за Чуждестранно контраразузнаване.
— На такова мирише — съгласи се Чатъм.
Задачата им тук вече бе приключила. Не разполагаха с никакво доказателство за престъпление от страна на обекта, а и нямаха толкова човешки ресурси, че да възложат на някой агент да наглежда периодично пощенската кутия.
Мерките за сигурност тук бяха добри, прецени Попов, докато го развеждаха в едно от военизираните на вид превозни средства, което Доусън беше нарекъл „Хъмър“. Първото условие при мерките за сигурност беше да разполагаш с дълбочинна отбрана. Такава тук имаше. Беше дълбока поне десет километра, още преди да прекосиш линията за частна собственост.
— Преди тук имаше няколко големи ферми, но „Хоризонт“ ги изкупи всички за няколко години и започна да строи изследователската лаборатория. Отне известно време, но вече е завършена.
— Все още отглеждате тук пшеница?
— Да, самият комплекс не използва толкова много от терена и се стараем да запазим вида на останалата част такъв, какъвто си беше. По дяволите, тук отглеждаме достатъчно жито за всички хора в лабораторията, имаме си дори елеватори и всичко останало, ей там. — Той посочи на север.
Попов обърна очи натам и забеляза в далечината някакви бетонни съоръжения. Беше забележително колко голяма е Америка, а тази нейна част изглеждаше толкова плоска, почти като руските степи. Земята имаше леки падини и възвишения, но само колкото да подчертаят липсата на истински хълмове. Хамърът продължи на север, по някое време прекоси железопътен коловоз, който очевидно водеше към големите силози — елеватори, така ли ги нарече Доусън? Елеватори? Защо пък тази дума?
Още по на север той едва различи пътен трафик, движещ се по далечната магистрала.
— Това е северната граница — обясни Доусън, след като пресякоха необработен терен.
— Това там какво е?
— О, това са нашите малки рогати антилопи. — Доусън леко завъртя кормилото, за да се приближат.
Хамърът заподскача по тревистата земя.
— Красиви животни.
— Такива са, и са много бързи. Всъщност не са истински антилопи, генетично са по-близки до козата. Тези сладурани могат да тичат със скорост над шейсет километра в час и да издържат почти цял час на такова бягане. Освен това имат много остро зрение.
— Трудни са за лов, предполагам. Вие тук ловувате ли?
— Някои го правят, но аз — не. Аз съм веганец.
— Какво?
— Вегетарианец. Не ям месо или други животински продукти — отвърна някак с гордост Доусън. Дори коланът му беше изработен от брезент, а не от кожа.
— Какво означава това, Дейвид? — попита го Попов.
Никога не беше се натъквал на подобен екземпляр.
— О, просто избор, който сам направих. Не одобрявам убиването на животни за храна или по някаква друга причина. Не всички са съгласни с мен, дори и тук, в Проекта, но аз не съм единственият, който мисли по този начин. Природата трябва да се уважава, а не да се експлоатира.
— Аха, значи не купуваш на жена си кожени палта — каза с усмивка Попов. Беше чувал за съществуването на подобни фанатици.
— Едва ли бих го направил! — засмя се Доусън.
— Аз никога не съм ловувал — каза след това Попов, чудейки се каква ли реакция ще последва. — Никога не съм го смятал за разумно, а в Русия почти унищожиха повечето диви животни.
— Разбирам те. Това е много тъжно, но един ден те ще се върнат — обяви Доусън.
— Как, при толкова много ловци на държавна служба, чиято работа е да ги избиват? — Тази институция не беше премахната дори след свалянето на комунистическото управление.