— Опаковай си багажа. Ще те преместим още тази нощ в Проекта. — Какво пък толкова, по дяволите, все едно щеше да започне скоро. Много скоро.
— Добре — отвърна Маклийн, довършвайки салатата си с яйца.
Хенриксен беше месоядец, забеляза той. Не беше „веганец“. Е, може би ще стане един ден.
Най-после по голите стени започнаха да се появяват произведения на изкуството. „Значи — помисли си Попов — комплексът не е съвсем бездуховен.“ Бяха все сюжети, свързани с природата — планини, гори и животни. Някои от картините бяха доста добри, но повечето бяха посредствени, от сорта на тези, които човек може да види из евтините мотели. Колко странно, че при толкова пари, похарчени за този чудовищен научен комплекс сред такава пустош, тези произведения на живописта бяха така второстепенни. Какво пък, вкусът си е вкус, а Брайтлинг беше технократ и несъмнено необразован в по-фините аспекти на живота. В древни времена той сигурно щеше да бъде друид, помисли си Дмитрий, брадат мъж в дълга бяла роба, който се прекланя пред дървета и животни и принася в жертва невинни девици на каменни олтари в чест на своята езическа вяра. Имаше по-приятни неща, които можеха да се правят с девиците. У този човек съществуваше толкова странна смесица от старо и ново — както и в цялата му компания. Директорът на сигурността беше „веганец“, който никога не ядял месо? Що за дивотии! Корпорация „Хоризонт“ беше световен лидер в няколко жизненоважни нови области на технологиите, но хората, които работеха в нея, бяха ненормалници със странни и примитивни възгледи. Допускаше, че това са някакви присъщи на американците увлечения. Толкова голяма страна, в която гениалното съжителстваше с лудостта. Брайтлинг беше гений, но беше наел Попов, за да подклажда терористични инциденти…
…и после беше докарал Попов тук. Дмитрий Аркадиевич се замисли над това, докато предъвкваше късния си обяд. Но защо тук? Какво му беше толкова специалното на това място?
Сега вече можеше да разбере защо Брайтлинг толкова леко се беше съгласил за сумата, преведена за терористите. Корпорация „Хоризонт“ беше похарчила повече пари за настилката на само един от пътищата за достъп до този комплекс, отколкото всичките пари, които Попов беше изгребал от касите й, за да ги прехвърли на своите сметки. Но това място все пак беше важно. Човек можеше да го долови във всяка подробност, чак до плъзгащите се врати, затварящи се херметично, за да пазят въздуха вътре, които извикваха в него представата за космически кораб. Нито един долар не беше пожален, за да се направи това място съвършено. Но съвършено за какво?
Попов поклати глава и отпи от чая си. Качеството на храната тук беше чудесно. Качеството на всичко беше чудесно, ако се изключеше абсурдът с безвкусните пейзажи. Следователно тук не бе допусната никаква грешка. Брайтлинг не беше от хората, които могат да правят компромиси с каквото и да било, нали? Следователно, прецени Дмитрий Аркадиевич, всичко тук беше преднамерено и всичко се наместваше в някаква цялостна схема, от която той трябваше да може да различи предназначението на тази конструкция и намеренията на човека, който я беше издигнал. Днес той беше позволил да го разходят из околностите… и да му направят медицински преглед? За какво беше всичко това, по дяволите? Докторът му беше ударил инжекция. „Имунна“, беше казал. Но за какво? Срещу какво?
Извън този олтар на технологията беше само земеделска земя, а извън нея — диви животни, пред които водачът му през деня, изглежда, се прекланяше.
„Друиди“ — помисли си той. По времето, когато работеше в Англия, беше отделил време да прочете книги и да научи повече за културата на англичаните, беше се правил на турист, дори беше пътувал до Стоунхендж и други места с надеждата, че ще разбере хората по-добре. В края на краищата обаче се беше убедил, че историята си е история и колкото и да е интересна, не изглеждаше по-логична в Англия, отколкото в Съветския съюз — където историята се изразяваше предимно в лъжи, съставени така, че да прилягат на идеологическите щампи на марксизма-ленинизма.