— Дейв Доусън казва, че всичко е нормално. Задава много туристически въпроси, но това е всичко. Джони Килгор му е направил медицински преглед и му е бил „Б“ инжекция.
— Надявам се, че няма да има нищо против това, че ще остане жив. Според това, което каза, може да се окаже от нашия тип хора, нали разбираш?
— За това не съм сигурен, но той не знае и трошица, а докато го разбере, ще бъде твърде късно. Уил Джиъринг е на място и казва, че всичко върви според плана, Джон. Още три седмици и всичко ще се започне. Така че е време да започнем да преместваме хората си в Канзас.
— Колко жалко. Проектът с удължаването на живота наистина изглежда много добре засега.
Охо?
— Е, трудно е да се предскажат пробивите, но изследванията изглеждат много интересно, Бил.
— Значи бихме могли да живеем вечно?… — попита Хенриксен с насмешлива усмивка.
Беше му трудно да повярва на подобни предсказания. Компанията беше постигнала няколко истински медицински чудеса, но това просто беше твърде много, за да му повярва човек.
— Някои неща сега са по-важни. Искам да се уверя, че целият екип е получил Ваксина Б — каза Брайтлинг.
— Какво, да вземем да закараме всички наведнъж да работят в Канзас и да разлаем кучетата? — каза Бил. — А какво ще правим с останалите от компанията?
На Брайтлинг този въпрос не му харесваше. Не му харесваше фактът, че повече от половината от личния състав на корпорация „Хоризонт“ щяха да бъдат третирани като останалата част от човечеството — да бъдат оставени да умрат в най-добрия случай, или да бъдат убити с Ваксина А в най-лошия. Джон Брайтлинг, доктор по медицина и доктор по физика, все още притежаваше някакъв закърнял морал, част от който се проявяваше в чувството за лоялност към хората, които работеха за него — което беше причината сега Дмитрий Попов да се намира в Канзас с антителата от клас „Б“ в кръвоносната си система.
— Вече е решено — отрони Брайтлинг след секунда угризения.
Той щеше да спаси онези, които бяха част от Проекта, както и онези, чиито научни познания щяха да бъдат полезни за бъдещето. Счетоводители, адвокати и секретарки като цяло нямаше да бъдат пощадени. Това, че щеше да спаси около пет хиляди души — толкова, колкото можеха да поемат комплексите в Канзас и в Бразилия — беше достатъчна проява на щедрост, особено като се отчетеше обстоятелството, че само малка част от тези хора знаеха за какво беше Проектът. Ако беше марксист, Брайтлинг щеше да си мисли, и дори да го каже гласно, че светът има нужда от интелектуалния си елит, с който да пристъпи в Новия свят, но той всъщност не мислеше с подобни понятия. Той искрено вярваше, че спасява планетата, и макар цената за това да беше убийствено висока, то целта си струваше да бъде следвана, макар че с част от съзнанието си той се надяваше да може да преживее преходния период, без да посегне на собствения си живот заради фактора вина, за който беше сигурен, че ще го атакува.
Виж, за Хенриксен беше много по-лесно. Това, което причиняваха хората на своя свят, беше престъпление. Онези, които го правеха или го поддържаха, или не вършеха нищо, за да го спрат, бяха престъпници. Неговото задължение беше да ги накара да спрат. Единственият начин беше този. И в края на всичко това невинните щяха да бъдат спасени, както и самата Природа. Във всеки случай, хората и средствата за реализиране на Проекта вече бяха на място. Уил Джиъринг беше уверен, че ще изпълни задачата си, толкова умело се беше наместила „Глобъл Секюрити“ в схемата по сигурността на Олимпийските игри в Сидни с помощта на Попов и предизвиканите от него операции в Европа. Така че Проектът щеше да продължи напред и след година планетата щеше да се преобрази. Единствената грижа на Хенриксен беше колко ли хора щяха да преживеят пандемията. Научните членове на Проекта бяха обсъждали този въпрос безкрайно. Повечето от тях щяха да измрат от глад или поради други причини, и много малко щяха да разполагат с достатъчно възможности да се организират достатъчно, за да проумеят как така членовете на Проекта също са оцелели, и да предприемат действия срещу тях. Повечето оцелели по естествен път щяха да бъдат поканени под закрилата на избраните, и по-умните от тях щяха да приемат тази закрила. Другите — кой го е грижа? Хенриксен също така беше организирал системата за безопасност на комплекса в Канзас. Там имаше инсталирани тежки оръжия, достатъчни, за да се справят с разбунтували се фермери със симптоми на „Шива“, той беше уверен в това.
Най-вероятният резултат от епидемията щеше да бъде рязкото рухване на обществения ред. Дори организацията при военните щеше бързо да се разпадне, въпреки че комплексът в Канзас се намираше на достатъчно добро разстояние от най-близката военна база, а войниците, базирани във Форт Райли, щяха да бъдат изпратени първо в градовете, за да поддържат реда, докато те самите в един момент не бъдат обхванати от симптомите. Щяха да ги лекуват военните лекари — с малкото, което можеха да им предложат — и когато сцеплението между формированията се разпаднеше, щеше да е твърде късно дори за войниците да предприемат някакви организирани действия. Така че щеше да бъде повратно време, но щеше да мине бързо, и стига хората на Проекта да се държаха кротко, нямаше опасност да се изложат на организирани нападения. По дяволите, единственото, което трябваше да правят, бе да накарат светът да повярва, че при тях също умират хора, може би да изкопаят по някой и друг гроб и да хвърлят найлонови чували в тях за пред камерите — още по-добре да ги изгарят на открито — и така щяха да изплашат хората наоколо от поредния епицентър на епидемията. Всичко това го бяха обмисляли с години. Проектът щеше да успее. Трябваше да успее. Та кой друг да спаси планетата?