— Добрутро, Дмитрий. Готов ли си за ездата?
— Да, мисля, че да. Конят е кротък, казваш?
— Съвсем. Осемгодишна кобила-четвърт. Нищо няма да ти направи.
— Кон „четвърт“? Какво значи това?
— Означава, че бяга само на четвърт миля, но, нали разбираш, това са едни от най-богатите на залози конни надбягвания в света, на това разстояние, в Тексас. Наградата е огромна. Е, една от многото институции, които няма повече да гледаме — продължи Килгор, докато мажеше филията си с масло.
— Моля? — попита Попов.
— Хмм? О, нищо особено, Дмитрий.
А и не беше. Конете в по-голямата си част щяха да оцелеят, връщайки се към дивото си състояние, за да видят дали ще могат да се справят след векове живот под грижите на хората. Той предполагаше, че инстинктите им, генетично кодирани в тяхната ДНК, щяха да спасят повечето от тях. И някой ден членовете на Проекта и/или техните потомци щяха да ги хванат, да ги укротят и да ги оседлаят в желанието си да се насладят на Природата и Нейните пътища. Обикновените коне щяха да се справят добре. За расовите беше по-малко сигурен, понеже бяха свръхпригодени само за едно нещо — да тичат в кръг толкова бързо, колкото им позволява физиологията — и още малко отгоре. Е, в това им беше нещастието, а законите на Дарвин бяха жестоки, макар и по своему честни. Килгор привърши закуската си и стана.
— Готови ли сме?
— Да, Джон.
Попов го последва към вратата. Отвън ги чакаше собственият хамър на Килгор и той го подкара на югозапад, в ясната, светла утрин. След десет минути бяха в конюшните. Той взе седло от стаичката с такъмите и отиде до една от яслите, на чиято врата беше закачена табелка с надпис БЪТЪРМИЛК. Отвори я и влезе, бързо оседла коня и подаде юздите на Попов.
— Просто я изведи навън. Няма нито да те ухапе, нито да те ритне. Много е кротка, Дмитрий.
— Щом казваш, Джон — промълви руснакът колебливо.
Беше обул кецове вместо ботуши и не знаеше дали това е важно, или не. Кобилата го погледна с големите си кафяви очи, без да покаже какво мисли, ако изобщо мислеше, за този нов за нея човек, който я извеждаше. Дмитрий мина през голямата врата на конюшнята и конят кротко го последва сред чистия утринен въздух. След няколко минути се появи Килгор, повел своя кон, който, изглежда, беше скопен.
— Знаеш ли как да се качиш? — попита лекарят.
Попов реши, че е гледал достатъчно уестърни. Пъхна левия си крак в стремето, надигна се, преметна десния крак и намери другото стреме.
— Добре. Сега само дръж юздите ето така и цъкай с език — демонстрира му Килгор.
Попов направи същото и конят, тъп, какъвто, изглежда, беше, бавно тръгна напред. Това сигурно беше някакъв инстинкт от негова страна, помисли си руснакът. Правеше неща — и то явно правилните неща — без никакви указания. Не беше ли това забележително?
— Ето, че тръгнахме, Дмитрий — извика доволно докторът. — Ето как изглеждат нещата, човече. Хубава сутрин, кон между краката ти и около тебе простор, колкото ти душа иска.
— Само дето пистолет няма — отбеляза със смях Попов.
Килгор също се засмя.
— Е, наоколо няма индианци или бандити за убиване, приятелю. Хайде.
Краката на Килгор сръгаха хълбоците на коня му и той се понесе малко по-бързо напред. Бътърмилк го последва. Тялото на Попов влезе в ритъм с това на кобилата и двамата ездачи се изравниха.
Беше великолепно, помисли си Дмитрий Аркадиевич и чак сега като че ли схвана духа на всички калпави филми, които беше гледал. Наистина в това имаше нещо фундаментално и мъжествено, въпреки че му липсваше шапката с широка периферия и револверът с шестте патрона. Той бръкна в джоба си и извади слънчевите си очила, огледа ниските заоблени хълмчета наоколо и сякаш се превърна в част от околността.
— Джон, трябва да ти благодаря. Никога досега не бях яздил. Чудесно е — каза той искрено.
— Това е Природата, човече. Така е трябвало да бъдат нещата винаги.
— Значи така американците са колонизирали Запада?
Килгор кимна.
— Аха. Някога тук е било пълно с бизони, две или три огромни стада, докъдето ти стигат очите… Ловците ги избили, избили всички за някакви си десетина години, като използвали главно пушки за бизони „Шарп“ с единична стрелба. Избивали ги заради кожата, за да правят одеяла и други такива неща, заради месото… понякога ги избивали само заради езиците. Избивали ги така, както Хитлер е избивал евреите. — Килгор поклати глава. — Едно от най-големите престъпления, вършени някога в Америка, Дмитрий, трепели ги просто защото били на пътя им. Но сега ще се върнат — добави той, замисляйки се колко ли време щеше да е необходимо за това. Петдесет години — той щеше да има сериозна възможност да го види. Може би сто години? Щяха да оставят вълците и стръвниците гризли също да се върнат, но хищниците щяха да се възстановят по-бавно. Те не раждат толкова бързо и много, колкото тревопасните животни. Искаше му се отново да види прерията такава, каквато е била някога. Също като повечето членове на Проекта — някои от тях искаха да живеят в „типи“, както са го правили индианците. Но това, помисли си той, беше малко крайно — политически идеи, изместващи здравия разум.