— Ей, Джон! — извика нечий глас на неколкостотин метра от тях. Двамата мъже се извърнаха и видяха трета фигура, спуснала се в галоп към тях. След около минута лицето на ездача вече можеше да се разпознае.
— Кърк! Кога пристигна?
— Долетях снощи — отвърна Маклийн, спря коня си и се ръкува с Килгор. — А ти?
— Миналата седмица, с персонала в Бингъмтън. Приключихме онази операция и решихме, че е време да вдигаме багажа.
— Всички ли? — запита Маклийн по начин, който привлече вниманието на Попов. Кои всички?
— Аха — отвърна бодро Килгор.
— Графикът изпълни ли се? — попита след това Маклийн, забравил онова, което го беше притеснило преди малко.
— Почти съвършено според предвижданията. Е, на последните помогнахме малко.
— О! — Маклийн сведе поглед за секунда, почувствал се за малко кофти заради момичетата, които беше отвлякъл. Но само за малко. — Значи всичко се придвижва?
— Да, Кърк. Олимпийските игри започват вдругиден и тогава…
— Да. Тогава всичко започва наистина.
— Здравейте — обади се след секунда Попов.
Като че ли Килгор беше забравил за присъствието му.
— О, извинявай, Дмитрий. Кърк, това е Дмитрий Попов. Джон го изпрати при нас преди няколко дни.
— Здрасти, Дмитрий. — Ръкуваха се. — Руснак? — попита Маклийн.
— Да. — Кимване. — Работих пряко за доктор Брайтлинг. А ти?
— Аз съм една нищожна брънка от Проекта — призна Маклийн.
— Кърк е биохимик и инженер-еколог — обясни Килгор. — Освен това е с приятна външност и затова трябваше да свърши някои малки неща за нас — подразни го той. — Но това вече свърши. Е, какво те подкара насам толкова бързо, Кърк?
— Помниш ли Мери Банистър?
— Да, и какво с нея?
— ФБР ме питаха дали я познавам. Оплаках се на Хенриксен и той реши да ме пратят малко преждевременно. Разбирам, че тя е…
Килгор кимна равнодушно.
— Да, миналата седмица.
— Значи „А“ действа?
— Да, действа. Също и „Б“.
— Това е добре. Вече ми биха „Б“.
Попов се сети за инжекцията, която му удари самият Килгор. На шишенцето имаше етикет с главно „Б“, нали така? А каква беше тази работа с ФБР? Тези двамата си говореха открито, но на него му звучеше като чужд език — не, по-скоро беше език на вътрешни хора, използващи вътрешни думи и фрази от занаята, като при инженерите и лекарите, е, както и при офицерите от разузнаването, впрочем. Част от занаята на Попов беше да запомня всичко, което говорят около него, колкото и да е далече от разбирането му, затова сега попиваше думите им, въпреки неутралната си физиономия.
Килгор отново подкара коня си.
— За първи път ли излизаш навън, Кърк?
— За първи път на кон от месеци. Бях се разбрал с един познат в Ню Йорк Сити, но така и не ми остана време да го направя. Краката и задникът ми ще са схванати утре, Джон — засмя се биоинженерът.
— Да, но да са схванати е хубаво. — Килгор също се засмя.
В Бингъмтън той имаше кон и се надяваше, че семейството, което се грижеше за него, щеше да го пусне на свобода, когато дойдеше времето, за да може Сторми да се храни сам… но пък Сторми беше скопец и следователно нямаше никакво отношение към околния свят, освен като консуматор на трева. Колко лошо. Беше чудесен ездитен кон.
Маклийн се изправи на стремената си и се огледа наоколо. Можеше да се обърне назад и да погледне към сградите на Проекта, но напред се виждаше само равната прерия. Някой ден трябваше да изгорят всички тези къщи и фермерски пристройки. Само разваляха гледката.
— Погледни натам, Джон — каза той и посочи към някакви дупки в земята.
— Какво е това? — попита Попов.
— Прерийни кучета — каза Килгор и забави хода на коня си. — Диви гризачи, копаят дупки и си правят цели подземни градове, наричат ги градове на прерийните кучета. Ако някой кон стъпи в такава дупка, лошо му се пише. Но ако вървят бавно, избягват дупките.
— Гризачи ли? Защо не се справите с тях? Да ги застреляте, да ги отровите? Ако могат да наранят кон, тогава…
— Дмитрий, те са част от Природата! Това място е тяхно, дори повече, отколкото наше — обясни Маклийн.
— Но един кон е… — „Скъп“ — помисли си той, когато докторът го прекъсна.