— Конят всъщност не е част от Природата. Той е питомно животно — продължи Килгор. — Аз също ги обичам, но строго казано, те също не принадлежат към естествената среда.
— Ястребите и соколите ще се върнат и ще установят контрол над прерийните кучета — каза Маклийн. — Няма да има повече фермери, които да ги избиват. Човече, колко обичам да ги гледам как работят.
— Наистина. Те са интелигентната бомба на самата природа — съгласи се Килгор. — Това е било истински кралски спорт — да научиш сокола да каца на ръката ти и да се превърне в твоя юмрук. Един ден аз самият ще се занимавам с това, много обичам соколите.
— Особено белите, нали? Да, благородни птици — отбеляза Маклийн.
„Те смятат, че цялата тази околност ще се промени много за няколко години“ — помисли си Попов. Но какво би могло да предизвика чак такава промяна?
— Е, кажете ми — попита руснакът — как ще изглежда всичко това след няколко години?
— Много по-добре — каза Килгор. — Бизоните ще се върнат. Може да се наложи дори да ги държим настрана от пшеницата си.
— Ще ги пасем с хамърите? — изрази гласно недоумението си Маклийн.
— Или с хеликоптери, може би — разсъди лекарят. — Имаме няколко, за да започнат популациите. Марк Холц разправя, че ще прескочи до Йелоустоун да хване няколко, които да докара тук, за да помогнат за разрастването на стадото. Познаваш ли Марк?
Маклийн поклати глава.
— Не, не съм чувал за него.
— Мащабен мислител в екологичен план, но не е за намесата в Природата. Просто за подпомагането й.
— Какво ще правим с кучетата? — попита Кърк, имайки предвид домашните любимци, които изведнъж щяха да се окажат на свобода сред дивата природа и да се превърнат в опасност за беззащитната плячка.
— Ще трябва да помислим — каза Килгор. — Повечето от тях няма да са достатъчно големи, за да навредят на отраснали животни, а доста от тях ще бъдат кастрирани, за да не се размножават. Може би ще се наложи да избием една част. Не би трябвало да е много трудно.
— Някои няма да харесат това. Знаеш условието — не трябва да се намесваме в нищо, а само да наблюдаваме. На мен това не ми пасва. След като сме прецакали екосистемата, би трябвало да помогнем на счупените части да заздравеят, поне на някои.
— Съгласен съм. Но това ще трябва да го гласуваме. По дяволите, аз искам да ловувам, а това също ще искат да го гласуват — обяви Килгор с недоволна гримаса.
— Сериозно? Какво да кажем за Джим Бриджър? Освен че е хващал язовци с капани, какво лошо е сторил?
— Вегетарианците са екстремисти, Кърк. Или по техния път, или хващай магистралата, нали ги знаеш?
— Да им го начукам. Кажете им че не сме направени тревопасни, за Бога. Това си е чиста наука.
— А съседите какво ще помислят за всичко това? — попита Попов с лека усмивка. По дяволите, за какво наистина говореха тези хора?
— Какви съседи? — попита учуден Килгор.
„Какви съседи?“ И не точно това разтревожи Попов. По-скоро риторичната интонация в отговора. Но след това докторът смени темата.
— Тази утрин определено е приятна за езда.
„Какви съседи?“ — замисли се отново Попов. Виждаха се покривите на фермерски къщи и стопански постройки на не повече от десет километра оттук, добре огрени от утринното слънце. Какво искаха да кажат с това „какви съседи“? Тези тук си говореха за някакво лъчезарно бъдеще, бъкащо от диви животни навсякъде, но не и за хора. Да не би да се канеха да изкупят всички ферми наоколо? Дори корпорация „Хиризонт“ не можеше да разполага чак с толкова пари, нали така? Това беше заселен, цивилизован район. Околните ферми бяха големи и процъфтяващи, притежавани от хора с високи доходи. Къде щяха да отидат тези хора? Защо да напускат? И за пореден път въпросът изплува в ума му. „Какво изобщо става тук?“
33. Игрите започват
— Майор Чавес? — попита един цивилен.
— Да?
— Добър ден, аз съм полковник Франк Уилкерсън, Австралийски специални въздушни сили.
— Здрасти. — Чавес стисна подадената му ръка. — Това са моите хора, сержанти Джонстън, Пиърс, Томлинсън и специален агент Тим Нунън от ФБР — той е техническата ни поддръжка. — Около него последваха нови здрависвания.
— Добре дошли в Австралия, господа. Последвайте ме, ако обичате. — Полковникът им посочи с ръка.
Минаха петнадесет минути, докато приберат екипировката си. Това включваше половин дузина големи пластмасови контейнери с военни етикети, които бяха натоварени в един минибус. След още десет минути вече бяха напуснали летището и се отправиха на път за Сидни.
— Е, как беше полетът? — попита полковник Уилкерсън, обръщайки се от предната седалка.