Попов поклати глава.
— Не точно. Установих контакт с някои хора, към които доктор Брайтлинг прояви интерес, и ги помолих да извършат определени операции, които той пожела да свършат.
— О? И за какво? — попита Маклийн.
— Не съм сигурен дали ми е разрешено да го казвам.
— Тайни работи, а? Е, тук има много такива неща, човече. Въведен ли си в Проекта?
— Не точно. Може и да съм част от него, но не са ми казали точно каква е целта на всичко това. Ти знаеш ли?
— О, разбира се. Аз съм вътре почти от самото начало. Това е наистина велико нещо, човече. Има си и гадни страни, но — добави той със студен блясък в очите — не можеш да направиш омлет, без да счупиш няколко яйца, нали?
„Ленин беше казал същото“ — спомни си Попов. През 20-те години, когато го запитали за разрушителното насилие, извършено в името на Съветската революция. Тази фраза беше станала прочута, особено в средите на КГБ, когато от време на време някой си позволеше да възрази заради особено жестоките полеви операции — като самия Попов, комуто възлагаха да се свързва с терористи, хора, които обикновено действаха по възможно най-безчовечния начин и… а наскоро под собствените му наставления. Но за приготвянето на какъв омлет беше помагал този човек?
— Ние ще променим света, Дмитрий — каза Маклийн.
— Как така, Кърк?
— Почакай и ще видиш, човече. Помниш ли как изглеждаше светът тази сутрин, при ездата?
— Да, беше много приятно.
— Представи си целия свят така. — Това беше границата, до която Маклийн си позволи да пристъпи.
— Но как ще постигнете всичко това… къде ще отидат всички фермери? — попита Попов, искрено озадачен.
— Просто си помисли за тях като за яйца, човече — отвърна Маклийн и кръвта на Дмитрий изведнъж се вледени, въпреки че не разбираше защо. Умът му не можеше да извърши скока, колкото и да му се искаше да го накара. Беше все едно, че отново е полеви офицер и се опитва да отгатне намеренията на противника по време на важно полево назначение, и знае част, може би голяма част, от необходимата информация, но не достатъчно, за да нарисува пълната картина в съзнанието си. Но ужасяващото беше, че всички тези хора на „Проекта“ говореха за човешкия живот така, както са говорили някога германските фашисти. „Но те са само евреи.“ Той чу шум, вдигна глава и видя нов самолет, който се приземяваше върху входното шосе. Зад него, в далечината, бяха спрели няколко автомобила, изчаквайки разрешение да подкарат към зданията. Сега в столовата имаше повече хора, забеляза освен това той, почти двойно повече от вчера. Значи корпорация „Хоризонт“ докарваше хората си тук. Защо? Това част от Проекта ли беше? Или просто предстоеше този изключително скъп изследователски комплекс да заработи? Попов разбираше, че всички късчета на ребуса са пред него, но начинът, по който се наместваха едно към друго, си оставаше пълна загадка.
— Ей, Дмитрий! — подвикна Килгор и се присъедини към тях. — Малко сме схванати, може би?
— Малко — призна Попов, — но не съжалявам. Можем ли да го направим пак?
— Разбира се. Това е част от заниманията ми тук. Искаш ли да ми правиш компания?
— Да, благодаря ти, много мило.
— Седем сутринта, пак тук, приятел — отвърна Килгор с усмивка. — Ти също, нали, Кърк?
— Как бих пропуснал? Утре обаче трябва да поизляза с колата да си намеря нови боти. Има ли някакъв магазин наоколо за планинарски неща?
— На половин час път оттук, екипировка от кавалерията на САЩ. На изток, втория изход към междущатската — обясни Килгор.
— Страхотно. Искам да си ги купя преди новодошлите да опразнят околните магазини от добри такъми.
— Разумно — прецени Килгор и се обърна. — Е, Дмитрий, какво е да си шпионин?
— Често е много обезсърчваща работа — отвърна съвсем искрено Попов.
— Оуу, комплекса си го бива — отбеляза Динг.
Стадионът беше огромен, достатъчно просторен, за да побере до стотина хиляди души седяща публика. Но щеше да бъде горещо тук, адски горещо, като в огромна бетонна доменна пещ. Е, разбира се, по проходите имаше много щандове и със сигурност щеше да е пълно с продавачи, обикалящи между секторите с кока-кола и други студени напитки. А извън стадиона имаше всевъзможни пъбове за онези, които предпочитаха бира. Тучният затревен терен на дъното на огромната чаша в момента беше почти празен, обикаляха само няколко работници. Повечето спортни събития щяха да се разиграят тук. Овалната тартанова настилка на пистата беше разчертана за различните дистанции и бягания с препятствия, монтирани бяха също така площадките за скоковете. Чудовищно по размери електронно табло и огромен екран бяха поставени в другия край на стадиона, за да могат хората да гледат моментални повторения на важните събития, и Динг се почувства леко възбуден. Никога не беше присъствал на живо на олимпийско състезание, а той самият до голяма степен беше атлет и можеше да оцени усилията и уменията, влагани в подобни събития. Най-шантавото беше, че колкото и добри да бяха хората му, не можеха да се сравнят със спортистите — повечето от които бяха хлапета от гледна точка на Динг, — които щяха да дефилират утре на откриването. Дори стрелците му вероятно не биха спечелили на състезанията по стрелба с пистолет и пушка. Хората му бяха тренирани да вършат много неща, докато олимпийските атлети бяха съвсем тесни специалисти, тренирани да правят едно нещо на върховно ниво. Това се връзваше с реалния живот почти толкова, колкото играта на бейзбол, но въпреки това щеше да е красиво за гледане.