— Да, големи пари се похарчиха, за да го направим — каза Франк Уилкерсън.
— Къде държите силите си за реагиране? — попита Чавес и домакинът му се обърна и посочи.
— Насам.
— Ей, ама това е много приятно — възкликна Чавес, когато пристъпи в пространството на оросяващата система.
— Да, така е. Намалява околната температура с около петнайсет градуса. Очаквам много хора да прескачат тук по време на състезанията, за да се охладят, и както виждаш, имаме телевизори наоколо, за да могат да наблюдават състезанията междувременно.
— Това е много полезно, Франк. Ами атлетите?
— Имаме подобни системи, инсталирани в техните тунели за достъп, както и в главния тунел, през който ще дефилират, но на самото игрище и пистите ще трябва да се поизпотят.
— Господ да е на помощ на бегачите в маратона — каза Чавес.
— Да — съгласи с е Уилкерсън. — Ще разположим медицински персонал на различни отсечки. Дългосрочната метеопрогноза е за ясно и горещо време. Но сме разположили обилно количество пунктове за първа помощ на различните етапи. Колодрумът е другото място, където за съжаление ще имаме нужда от тях.
— Гаторейд — отрони след секунда Чавес.
— Какво?
— Една спортна напитка: вода и много електролити. Предпазва от топлинен удар.
— А, да, имаме нещо подобно. Солени таблетки също. Какво ли не.
След няколко секунди вече бяха в помещенията за охраната. Чавес видя бойците на австралийските СВС, отпуснати сред комфорта на климатика, с монтирани подръка телевизори, за да могат също да наблюдават състезанията — и други монитори, за да наблюдават по-невралгичните точки. Уилкерсън се справи с представянето, при което бойците се изредиха да му стиснат ръка с обичайното „Здрасти“, изразено с типичната австралийска откритост и дружелюбност.
Комплексът се запълваше бързо. Първия ден той беше сам на четвъртия етаж, спомни си Попов, но сега не беше така. Поне шест от съседните стаи бяха заети, а като погледна навън, видя, че паркингът се изпълва с частни автомобили, докарани същия ден. Той пресметна, че дотук имаше два–три дни път от Ню Йорк, следователно заповедта хората да тръгнат насам е била издадена наскоро — но къде бяха караваните? Нима хората смятаха да живеят тук неопределено дълго? Хотелската сграда беше удобна — като за хотел, но това не можеше да се сравни с комфорта на постоянния дом. Хората с малки деца можеха бързо да луднат заради прекалената близост с малките през цялото време. Той забеляза една млада двойка и долови част от разговора им. Явно бяха възхитени от дивите животни, които бяха видели на идване с колата. Да де, сърните и други такива животни са симпатични, съгласи се мълчаливо Попов, но едва ли заслужаваха да бъдат тема на чак толкова оживен разговор. Това ли бяха висококвалифицираните учени, работещи за „Хоризонт“? Ами че те говореха като пионерчета, за първи път изведени извън Москва, ахкащи и охкащи над чудесата, които им показват в совхоза. „По-добре човек да види сградата на операта във Виена или Париж“ — помисли си бившият офицер на КГБ, докато се прибираше в стаята си. Но после му хрумна нещо друго. Всички тези хора бяха любители на природата. Вероятно той можеше сам да проучи интересите им. Нямаше ли някакви видеокасети в стаята му?… Да, той ги намери и пъхна една във видеото, натисна бутона за старт и включи телевизора.
Озоновият слой. Някои хора на Запад, изглежда, бяха забележително подковани на тая тема. Попов смяташе, че той лично би проявил загриженост едва когато пингвините, живеещи под озоновата дупка, започнат да изгарят от слънцето. Но въпреки това гледаше и слушаше. Оказа се, че лентата е произведена от някаква група, наричаща себе си „Земята първо“, и съдържанието, както той скоро забеляза, беше остро критично, също като произвежданите навремето в СССР филми по адрес на западното общество. Тези хора наистина бяха големи фанатици: призоваваха да се прекрати използването на най-различни промишлени химикали — а как щяха да работят охладителните уреди без тях? Дай сега да се откажем от климатика, за да спасим пингвините от прекалено голямото ултравиолетово излъчване? И това ако не беше глупост…