А след това идваше Втора фаза. Корпорация „Хоризонт“ щеше да произведе и разпространи Ваксина А, да я произведе в хиляди литри и да я разпрати по целия свят с експресни полети до държавите, чиито лекари и сестри със сигурност щяха да я инжектират на всеки гражданин, до когото имат достъп. Втора фаза щеше да довърши работата, започната с глобалната паника, която със сигурност щеше да се предизвика от Първа фаза. Четири до шест седмици след като бъдеха инжектирани, реципиентите на Ваксина А щяха да започнат да се разболяват. „Така че, три седмици, смятано от днес — помисли си Джиъринг, — плюс още около шест седмици, плюс две седмици, плюс още шест, и последни две.“ Всичко на всичко деветнадесет седмици, няма и половин година, няма и един бейзболен сезон, и над деветдесет процента от населението на Земята щеше да е мъртво. И планетата щеше да бъде спасена. Никаква гибел на овце повече заради разпространение на химическо оръжие. Никакво унищожение повече на редки животински видове от безразсъдния човек. Озоновата дупка скоро щеше да регенерира. Природата отново щеше да избуи. И той щеше да бъде тук, жив и здрав, за да го види, да му се наслади и да го оцени, заедно със своите приятели и колеги от Проекта. Те щяха да спасят планетата и да възпитат децата си да я ценят, да я обичат и да я боготворят. Светът отново щеше да стане зелен и красив.
Но чувствата му не бяха съвсем еднопосочни. Той можеше да погледне през прозорците и да види хората, крачещи по улиците на Сидни, и мисълта за това, което предстоеше да ги сполети, му причиняваше известна болка. Но вече беше виждал достатъчно болка. Онези овце на полигона „Дъгуей“. Маймуните, свинете и другите опитни животни при арсенала „Еджууд“. Те също бяха изпитали голяма болка. Те също така имаха право на живот, а хората бяха пренебрегнали този самоочевиден факт. Хората там долу не използваха шампоани, преди те да са изпробвани върху очите на лабораторни плъхове, напъхани в жестоките малки клетки, за да страдат там безмълвно, безизразно за повечето хора, хора, които не разбираха животните, хора, които се интересуваха за тях по-малко, отколкото с какво са приготвени бургерите им в „Макдоналдс“. Те помагаха за унищожаването на Земята, защото тя просто не ги интересуваше. И понеже не ги интересуваше, дори не се и опитваха да разберат кое е важното, и понеже не разбираха кое е важното… щяха да умрат. Бяха вид, заплашващ самия себе си, и заради това щяха да бъдат пометени от торнадото на собственото си невежество. Те не бяха като него самия, помисли си Джиъринг. Те не разбираха. И според жестоките, но справедливи закони на Чарлз Дарвин това ги поставяше в сравнително неизгодно положение. Така, както едни животни изместват други, така и той и неговият вид щяха да изместят тях и техния вид. В края на краищата, той беше само един инструмент на естествения подбор.