Сутрешните упражнения носеха удоволствие, особено бягането по олимпийската писта. Двамата с Майк Пиърс се потрудиха здраво, без да засичат времето, но тичайки с всичка сила, и по време на бягането и двамата бяха поглеждали към празните седалки и си бяха представяли възгласите на публиката, които щяха да получат, ако бяха тренирани атлети. После дойдоха душовете и смехът, хвалбите кой какво е постигнал, после обличането в леките дрехи, пистолетите, скрити под ризите, тактическите радиостанции, напъхани в джобовете, и служебните пропуски, окачени на вратовете.
А след това прокънтяха тромпетите и отборът на първата страна в парада, Гърция, излезе в маршова стъпка от тунела в далечния край под оглушителните възгласи на зрителите по седалките, и Олимпиадата в Сидни започна. Чавес си каза, че като офицер по сигурността би трябвало да наблюдава публиката, но си даде сметка, че не може, освен ако не се появеше някаква конкретна опасност. Гордите млади атлети маршируваха стройно, почти като войници, следвайки националните си знамена и съдиите по овалната писта. Сигурно този миг беше гордост за тях, това, че всеки представяше родината си пред другите страни по света. Всеки от тях сигурно беше тренирал с месеци и години, за да заслужи тази чест, да приеме възгласите на множеството и да се надява, че е достоен за този миг. Е, не беше като работата на един полеви офицер на Централното разузнавателно управление, нито като на командир в ДЪГА. Това си беше чист спорт, чисто състезание, и макар да не се вписваше съвсем в нещата от реалния живот, със сигурност не вредеше на никого. Всяко от състезанията бе форма на дейност, сведена до съвършенство — а повечето от тях всъщност бяха военни по произход. Бягането — най-важното воинско умение — се изразяваше в това да се понесеш бързо срещу врага по време на сражението, или да му избягаш. Копието — острие, което да метнеш по противника. Хвърлянето на чук и диск — други метателни оръжия. Овчарският скок — да преодолееш стенно заграждение и да проникнеш във вражеския лагер. Дългият скок — да преодолееш ров, изкопан от противника на бойното поле. Всичко това влизаше в сферата на бойните умения още от античността, а съвременните игри включваха също така стрелба с огнестрелни оръжия — пистолет и пушка. Модерният петобой се основаваше на уменията, необходими на един военен куриер в края на деветнадесети век — езда, бягане и стрелба по пътя към крайната цел, за да съобщиш на командира това, което му е необходимо да знае, за да командва ефикасно войските си.
Тези мъже и жени бяха своеобразни воини, дошли тук да спечелят слава за себе си и за флаговете си, да надвият противници без кръвопролитие, да спечелят чиста победа на най-чистото поле на честта. Това, помисли си Чавес, беше достойна цел за всеки, но той самият беше вече твърде стар и извън форма, за да се състезава в такова нещо. Извън форма ли? — зачуди се той. Е, не съвсем, поне за възрастта му, а и вероятно беше в по-добра форма от някои от тези хора, които сега дефилираха по овалната писта, но все пак недостатъчно, за да спечели в някое състезание. Усети допира на беретата под ризата. Това, както и умението му да използва пистолета, го правеха да бъде в достатъчно добра форма, за да защити тези хлапета от някой, който би пожелал да им навреди, и това, реши Доминго Чавес, трябваше да е достатъчно.
— Жестоко е, шефе — отбеляза Прайс, наблюдавайки дефилирането на гърците.
— Да, Майк, адски.
34. Игрите продължават
Както става при всички аспекти от живота, нещата скоро се сведоха до досадно ежедневие. Чавес и хората му прекарваха повечето си време с хората на полковник Уилкерсън; предимно седяха в центъра на групата за реагиране и наблюдаваха игрите по телевизията, но също така от време на време обикаляха в различни участъци, под предлог да огледат мерките за сигурност, но на практика — за да погледат различните състезания отблизо. Понякога дори обикаляха терена на състезанието благодарение на пропуските, които им осигуряваха достъп навсякъде. Австралийците бяха невероятни запалянковци и удивително гостоприемни. В свободното от дежурства време той се отбиваше в някой пъб извън стадиона, за да удари някоя халба, а бирата тук беше добра и атмосферата — дружелюбна. Щом разберяха, че е американец, неговите „авери“ се надпреварваха да го почерпят с бира и му задаваха въпроси, докато гледаха спортните събития на окачените на стената телевизори. Може би единственото, което не му харесваше, беше цигареният дим, защото австралийската култура все още не беше осъдила този порок, но на този свят съвършено място няма.