Всяка сутрин той и неговите хора правеха физическа подготовка заедно с полковник Уилкерсън и неговите хора, и се беше установило, че в това олимпийско състезание има малка разлика между австралийските и американските бойци за специални операции. Една сутрин прескочиха до олимпийското пистолетно стрелбище и наеха олимпийските ръчни оръжия — автоматични пистолети 22-ри калибър, които изглеждаха като играчки в сравнение с оръжията 45-и калибър, използвани обикновено от войниците на ДЪГА — след което установиха, че мишената и системите за отчитане на точки са наистина много трудни, макар и не ориентирани специфично към бойната стрелба в реалния свят. При цялата си практика и опит Чавес реши, че с малко късмет може би ще се справи с отбора на Мали. Със сигурност не и с американските или руските отбори, чиито стрелци притежаваха просто нечовешки способности да забиват дупки в тънките силуетни цели, появяващи се анфас и в профил на контролираните от компютър движещи се окачалки. Но тези хартиени мишени не стреляха в отговор и това беше все пак известна разлика. Освен това успехът при неговата стрелба означаваше да умъртви на място истинско човешко същество, а не да улучи четири пъти по-малка мишена, изрисувана върху черния картон. Това също беше различно, обсъждаха Динг и Майк с австралийските си колеги. Това, което те можеха да правят, никога нямаше да се превърне в олимпийска дисциплина, освен ако някой не върнеше гладиаторските игри от древния Рим, което нямаше изгледи да стане някога. Освен това техният начин да си изкарват прехраната изобщо не можеше да се нарече спорт, нали? Нито пък беше форма на масово развлечение в по-очовечения и питомен модерен свят. Част от ума на Чавес все пак се питаше как ли са изглеждали игрите в класическия римски амфитеатър, но не можеше да си позволи да го изкаже на глас, защото хората щяха да го вземат за пълен варварин. „Аве, Цезар! Отиващите на смърт те поздравяват!“ Не беше съвсем като на финала за Суперкупата, нали? Така че „майор“ Доминго Чавес, сержантите Майк Пиърс, Хомър Джонстън и Джордж Томлинсън и специалният агент Тим Нунън сега трябваше просто да наблюдават игрите безплатно, облечени понякога в „служебните“ якета, осигуряващи им анонимност.
Същото беше валидно, макар и на значително разстояние оттам, за Дмитрий Попов, който седеше в стаята си, за да гледа Олимпиадата по телевизора. Беше намерил игрите за добро отвличане от въпросите, които се блъскаха в мозъка му. Руският национален отбор, съвсем естествено любимият му, се справяше добре, въпреки че австралийците се представяха чудесно като домакини, особено в плуването, което, изглежда, беше националната им страст. Проблемът беше в голямата разлика в часовите пояси. Когато Попов наблюдаваше преките предавания на състезанията, в Канзас часът беше безбожен, заради което понякога беше с подути очи по време на сутрешната езда с Маклийн и Килгор — компанията на тези двамата също се беше превърнала в приятна възможност за сутрешно разсейване.
Тази сутрин беше като предишните десет, с прохладен ветрец откъм запад, издигащото се слънце хвърляше странна, но красива светлина върху люлеещите се жита и треви. Бътърмилк вече го познаваше и го възнаграждаваше със странни прояви на симпатия, на които той отговаряше с по някоя бучка захар или пък, както този път, с ябълка, взета от бюфета за закуска, която кобилата изхрупа бързо от ръката му. Беше се научил да оседлава сам коня си, което сега направи доста бързо и поведе Бътърмилк навън, за да се присъедини към другите двама в сутрешната обиколка.
— Добрутро, Дмитрий — поздрави го Маклийн.
— Добро утро, Кърк — отвърна учтиво Попов. След няколко минути те вече яздеха, този път на юг, към едно от житните полета, с доста по-голяма скорост от първия път.
— Е, разкажи все пак какво е да си агент от разузнаването — подкани го Килгор.
— Всъщност нас ни наричаха служители от разузнаването — отвърна Попов, за да поправи първото погрешно впечатление, внушено от Холивуд. — Честно казано, това е доста отегчителна работа. Повечето ти време минава в очакване на някоя среща или в попълване на документи, които трябва да представиш в щаба или в своята резидентура. Има известен риск — но най-много да те арестуват, не и да те застрелят. Напоследък това е един цивилизован бизнес. Пленените разузнавателни служители биват разменяни, обикновено след кратък срок затвор. На мен никога не ми се е случвало, разбира се. Бях добре обучен. „Р1 с късмет“ — помисли си той, но го премълча.