— Значи никакви джеймсбондовски работи, не си убивал никого, никакви такива неща? — попита Кърк Маклийн.
— Не, за Бога — отвърна със смях Попов. — Има си други, които вършат тази работа вместо теб, сурогати, когато се наложи, разбира се. А това е доста рядко.
— Колко рядко?
— Днес ли? Почти никога, като си помисля. В КГБ нашата работа беше да събираме информация и да я предаваме нагоре за правителството — по-скоро като репортери, като вашата Асошиейтед Прес, отколкото нещо друго. И по-голямата част от информацията, която събирахме, беше от открити източници: вестници, списания, телевизия. Вашата Си Ен Ен е може би най-добрият, най-използван източник на информация в света.
— Но що за информация всъщност събираше?
— Главно дипломатическо и политическо разузнаване. Мъчех се да анализирам намерения. Други се занимаваха с техническо разузнаване — колко бързо лети един самолет или каква е дългобойността на едно оръдие — но това никога не е било моята специалност, нали разбирате. Моят профил беше това, което тук наричате човек за работа с хора. Срещах се с различни хора, за да им донасям съобщения и други подобни, след което връщах отговорите им до моята резидентура.
— Какви хора?
Попов се замисли докъде може да си позволи да им каже, и реши да каже истината:
— Терористи, така бихте ги нарекли вие.
— О? Като кои например?
— Главно в Европа, но също така и в Близкия изток. Имам езикови умения и мога лесно да установявам контакт с хора от различни страни.
— Трудно ли беше? — попита доктор Килгор.
— Не бих казал. Изповядвахме сходни политически възгледи и моята страна ги осигуряваше с оръжия, обучение и достъп до някои центрове в Източния блок. Бях повече като туристически агент, отколкото нещо друго, и понякога се налагаше да им препоръчвам обекти, които да нападат — като отплата за нашата помощ, нали разбирате.
— Давахте ли им пари? — попита Маклийн.
— Да, но не много. Валутните резерви на Съветския съюз винаги са били ограничени и ние никога не плащахме на агентите си много. Аз поне не съм — каза Попов.
— Значи си изпращал терористи със задача да убиват хора? — Този път въпросът дойде от страна на Килгор.
Попов кимна.
— Да. Често работата ми се изразяваше в това. Тъкмо затова — добави той — ме нае доктор Брайтлинг.
— О? — възкликна Маклийн.
Дмитрий отново се зачуди докъде би могъл да си позволи да им се разкрие.
— Да, той ме помоли да свърша подобни неща за „Хоризонт“.
— Ти ли беше човекът, който разбърка блатото в Европа?
— Установих връзка с някои хора и им дадох препоръки, които те изпълниха, да, и следователно, да, на ръцете ми наистина има малко кръв от втора ръка, предполагам, но човек не бива да взима такива неща прекалено на сериозно, нали? Това просто е бизнес и беше моят бизнес доста време.
— Какво пък, добра работа си свършил, Дмитрий. Затова си тук — каза му Маклийн. — Джон е много лоялен към своите хора. Трябва да си се справил добре.
Попов сви рамене.
— Сигурно. Той така и не ми каза защо иска да се свършат тези неща, но разбирам, че е било, за да помогне на приятеля си Хенриксен да получи консултативния договор за Олимпиадата в Сидни, която сега следя по телевизията.
— Точно така — потвърди Килгор. — Това беше много важно за нас. „Погледай я — помисли си епидемиологът. — Бездруго ще е последната.“
— Но защо?
Те се поколебаха пред прекия отговор и се спогледаха. После Килгор заговори:
— Дмитрий, какво мислиш за околната среда?
— В какъв смисъл? Тук, на открито? Красиво е. Вие ме научихте на много с тези утринни разходки с конете, приятели — отговори руснакът, подбирайки внимателно думите си. — Небето и въздухът, и тези красиви нивя с трева и жито. Никога досега не си бях давал сметка колко красив може да бъде светът. Предполагам е затова, защото съм отраснал в Москва. — Който между другото беше отвратително мръсен град, но те не знаеха това.
— Мдаа, е, не навсякъде е така.
— Знам това, Джон. В Русия… е, там държавата изобщо не се грижеше за природата, както вие, американците. Те почти избиха целия живот в Каспийско море — откъдето идва черният хайвер — с химическо отравяне. А има един район, малко източно от Урал, който първоначалните ни ядрени опити превърнаха в пустош. Не съм бил там, но съм чувал. Знаците по магистралата там указват да караш много бързо, за да преминеш колкото може по-бързо през опасната радиационна зона.
— Да, ако не внимаваме, можем просто да унищожим цялата планета — отбеляза Маклийн.