— Хайде, Джеремая — подвикна Хъникът, когато другите двама излязоха, след което ги поведе навън.
— Това твой кон ли е? — попита Попов.
— О, да, купих го от неперсе, едно индианско племе. Осемгодишен е, тъкмо ми е по мярка. — Фостър се усмихна, докато излизаха през портата. „Човек в пълна хармония със себе си“ — помисли си Попов.
Маршрутите им за езда бяха започнали малко да се повтарят. Земята наоколо беше твърде равна и еднообразна, но простото удоволствие от разходката си беше неизменно. Четиримата мъже поеха на север, минаха бавно през града на прерийните кучета, после се приближиха до междущатската магистрала.
— Къде е най-близкият град? — попита Попов.
— Натам — посочи Килгор, — на около осем километра. Трудно може да се нарече град.
— Има ли летище?
— Малко, само за частни самолети — отвърна докторът. — Ако продължиш на изток още 32 километра, има друг град с редовно летище, откъдето можеш да стигнеш до Канзас Сити, а оттам вече можеш да летиш навсякъде.
— Но ние ще използваме само нашите писти, нали?
— Аха — потвърди Килгор. — Новите самолети могат да прескочат оттук чак до Йоханесбург.
— Сериозно? — попита Хъникът. — Искаш да кажеш, че можем да ходим на лов в Африка, ако поискаме?
— Да, Фостър, но да стреляш по слон от гърба на коня ще ти е малко трудно — засмя се епидемиологът.
— Е, не ми трябва слонова кост — отвърна ловецът също със смях. — Имах предвид лъвове и леопарди, Джон.
— Африканците обичат да ядат лъвски гениталии. Нали разбирате, лъвовете са може би най-мъжествените от всички животни — каза Килгор.
— В какъв смисъл?
— Преди време един екип за научнопопулярни филми за живота в джунглата наблюдавал два самеца, обслужващи една самка в оплодителния й период. Те се редували през десет минути, в продължение на денонощие и половина. Така че всеки отделен мъжкар го е правил по три пъти на час в продължение на тридесет и шест часа. По-добре дори от мен. — Последва нов смях от страна на цялата мъжка компания. — Както и да е, някои африкански племена все още вярват, че когато изядеш част от тялото на нещо, което си убил, наследяваш атрибута на тази част. Така че те обичат да си похапват лъвски ташаци.
— И върши ли работа? — попита Маклийн.
На Килгор това му хареса.
— Ако вършеше, изобщо нямаше да останат мъжки лъвове на този свят, Кърк.
— Тук си много прав, Джон! — Всички пак се разсмяха.
Попов не беше особено развеселен от тази дискусия, за разлика от спътниците си. За разлика от тях, той поглеждаше към магистралата и забеляза един автобус „Грейхаунд“, който преминаваше със скорост от около 115 километра — но после забави и спря до някаква странна квадратна постройка.
— Това какво е? — попита той.
— Автобусна спирка за междуградски автобуси — отвърна Марк Уотърхауз. — Поддържат ги тук на открито. Сядаш там и чакаш, после махаш на автобуса да спре, като на едновремешните спирки.
— Аха. — Дмитрий си отметна това и обърна коня си на изток. Соколът, забеляза той, онзи, който живееше някъде наоколо, отново се рееше в небето в търсене на някой от подземните гризачи, който да изяде за закуска.
Загледа се в него, но явно, че хищната птица не намери полски плъх. Продължиха да яздят около час, след което тръгнаха обратно. Попов яздеше отзад с Хъникът.
— От колко време яздиш?
— Едва ли повече от седмица — отвърна Дмитрий Аркадиевич.
— За умерена езда се оправяш добре — каза му с приятелски тон Фостър.
— Бих искал да го правя по-често, за да се науча да яздя и по-бързо.
— К’во ще кажеш за довечера, малко преди залез, да речем?
— Благодаря ти, Фостър, да, това би ми харесало. Някъде след вечеря, да кажем?
— Да. Чакай ме към шест и трийсет пред конюшнята.
— Благодаря. Ще дойда — обеща Попов. Нощна езда, под звездите, да, това сигурно щеше да е много приятно.
— Имам идея — каза Чатъм. Току-що беше пристигнал на работното си място в Джавиц Билдинг.
— И каква е тя?
— Руснакът, Серов. Имаме снимка от паспорта му, нали?
— Да — съгласи се Съливан.
— Дай да пробваме пак с листовките. Банката му трябва да е недалече от апартамента му, нали?