— Окей. Значи продължаваме? — попита Джон Брайтлинг.
Кимане.
— Да, така мисля. Да взема да се обадя на Уил Джиъринг и да му кажа „горе главата“, може би?
— Можем ли да разчитаме на него? — попита след това Джон.
— Така мисля, да… тоест, да, по дяволите. Та той е с нас от години! Той е част от Проекта. Ако и на него не можем да се доверим, значи всички сме за шибания затвор. Той знае за изпитателните протоколи в Бингъмтън и никой не ни се е бъркал с това, нали?
Джон Брайтлинг се облегна в креслото си.
— Казваш, че можем да сме спокойни?
— Да — реши Хенриксен. — Вижте, дори ако всичко се разпадне, имаме прикритие, нали? Пускаме Ваксина Б вместо А и се превръщаме в герои пред целия свят. Никой не може да проследи изчезналите хора до нас, освен ако някой не се прекърши и не проговори, а има начини да се справим с това. Липсва каквото и да било веществено доказателство, че сме извършили нещо нередно, във всеки случай не и такова, което да не можем да унищожим за няколко минути, нали?
Този момент беше грижливо обмислен. Всички контейнери с вируса „Шива“ се намираха на две минути пеша от камерите за изгаряне на смет, както тук, така и в Бингъмтън. Телата на изпитателните обекти отдавна се бяха превърнали в пепел. Наистина имаше хора, които лично бяха в течение какво се правеше, но за всички тях да говорят пред властите означаваше да бъдат обвинени в съучастие в масово убийство, и всички те щяха да разполагат с адвокати, които да защитават правата им по време на разпитите. Щеше да е тягостно за всички въвлечени в процеса, но не и нещо, с което да не могат да се справят.
— Окей.
Джон Брайтлинг погледна жена си. Двамата бяха работили твърде усилно и твърде дълго, за да отстъпят. И двамата се бяха лишили от своята любов в името на по-голямата си любов към Природата, бяха вложили време и огромни парични средства, за да постигнат всичко това. Не, не можеха да отстъпят. И ако този руснак беше проговорил — пред кого, можеха само да предполагат — дори тогава нима можеха тези, пред които беше проговорил, да спрат Проекта? Това бе почти невъзможно. Мъжът, лекар и учен, размени поглед с жена си, също учен, след което и двамата погледнаха Хенриксен.
— Кажи на Джиъринг да продължи, Бил.
— Окей, Джон.
Хенриксен стана и тръгна към кабинета си.
— Да, Бил? — отзова се полковник Джиъринг.
— Нищо особено. Продължавай по плана и ми се обади да потвърдиш, че колетът е доставен както трябва.
— Окей — отвърна Уил Джиъринг. — Нещо друго има ли? Защото си имам собствени планове, нали разбираш.
— Какви? — попита Хенриксен.
— Летя утре на север, смятам да се погмуркам няколко дни в Големия бариерен риф.
— О, наистина ли? Е, внимавай да не те налапа някоя акула.
— Добре! — последва отговорът през смях и линията прекъсна.
„Добре — помисли си Бил Хенриксен. — Вече е решено.“ Можеше да разчита на Джиъринг. Знаеше го. Но все пак щеше да е много по-добре, ако този руски мръсник не беше духнал. Какво можеше да направи? Да докладва за убийството на Хъникът на местните ченгета и да посочи с пръст Попов/Серов като предполагаемия убиец? Струваше ли си? Какви можеше да са възможните усложнения? Е, Попов можеше да избълва това, което знаеше — колкото и много или малко да беше то, — но пък тогава те щяха да кажат, че е бивш шпионин на КГБ, който е вършил странни неща… и че е правил същото като консултант на „Хоризонт“ — но, Боже мой, та той беше инициирал терористичните операции в Европа! Я по-сериозно! Този тип е убиец с въображение, опитващ се да изфабрикува някаква история, за да се измъкне от едно хладнокръвно убийство посред самата Америка… Дали това щеше да подейства? „Би могло“ — реши Хенриксен. И така щеше да разкара копелето извън играта. Можеше да говори каквото си иска, но с какво фактическо доказателство разполагаше? С нито едно шибано нещо.
Попов си наля чаша от бутилката „Столичная“, която ФБР бяха така учтиви да му купят от магазина за алкохол на ъгъла. В стомаха му вече имаше още четири питиета — това му помагаше да се отпусне.
— Е, Джон Кларк. Сега чакаме, нали?
— Да, чакаме — съгласи се ДЪГА Шест.
— Имаш ли да ме питаш нещо?
— Защо се обади на мен?
— Защото сме се срещали.
— Къде?
— В твоя щаб в Херефорд. Бях там с един от вашите водопроводчици.
— Тъкмо се чудех откъде знаеш външността ми — призна Кларк и отпи от бирата си. — Малицина от вашата страна на Завесата ме познават.
— Сега не искаш ли да ме убиеш?
— Това ми хрумна — отвърна Кларк и се взря в очите на Попов. — Но мисля, че все пак имаш скрупули, и ако ме лъжеш, уверявам те, скоро ще съжалиш, че не си мъртъв.