Джонстън обичаше тази пушка, въпреки че, странно, още не й беше дал име. Сглобена от същите техници, които правеха снайперските пушки за тайните служби на САЩ, тя беше 7-милиметров „Ремингтън Магнум“ със специално подбрана цев „Харт“ и десетократно увеличаващ телескопичен мерник „Голд Ринг“ на „Люполд“, всичко това бракосъчетано към гадния приклад „Кевлар“ — дървото щеше да изглежда много по-красиво, но дървото се износва с времето, докато кевларът беше мъртъв, химически инертен — не му влияеше нито времето, нито влагата. Джонстън току-що за пореден път беше доказал, че пушката му може да стреля при ъглова точност една четвърт от минутата, което означаваше, че е в състояние да простреля три последователни куршума в диаметър колкото петцентова монета от деветдесет метра. Някой ден някой може би щеше да конструира лазерно оръжие и може би щеше да подобри точността на тази ръчно направена пушка. Но нищо друго не би могло. От деветстотин метра той можеше да вкара три последователни куршума в кръг от десет сантиметра — а това изискваше повече, отколкото можеше която и да било пушка. Това означаваше да се пресмята скоростта и посоката на вятъра. Означаваше също така да контролираш дишането си и начина, по който пръстът ти докосва двойния спусък… Джонстън приключи с чистенето, отнесе пушката на мястото й в хранилището за оръжията — снабдено с климатично устройство — и я постави в полагащото й се гнездо, после се върна в общото помещение. Мишената, по която беше стрелял, лежеше на бюрото му.
Хомър Джонстън я вдигна. Беше изстрелял три патрона от 400 метра, три от 500, два от 700 и последните два от 900. И десетте куршума бяха нанизани в главата на силуетната мишена, което означаваше, че и десетте биха били мигновено фатални. Стреляше само с патрони, които сам си зареждаше: 175-гранови куршуми „Сиера“ със сплескан връх и ладиевидна опашка, изхвърляни от 63.5 грани бездимен барут IMR 4350. Те, изглежда, бяха най-добрата комбинация точно за тази пушка — и достигаха целта на 900 метра само за 1.7 секунди. Ужасно дълго време, особено срещу движеща се цел, помисли си сержант Джонстън, но това не можеше да се избегне.
— Хомър — каза познат глас.
— Да, Дитер? — отвърна Джонстън, без да вдига очи от мишената. Беше в зоната, изцяло. Срамота, че ловният сезон още не беше започнал.
— Днес се справи по-добре от мен. Вятърът ти помогна. — Любимото извинение на Вебер. Той познаваше оръжията доста добре за европеец, но оръжията все пак си бяха американска работа, и толкова.
— Непрекъснато ти обяснявам, че полуавтоматичният режим разсейва.
И двете попадения на Вебер от 900 метра бяха периферни. Щяха да улучат целта, но не непременно да я убият, въпреки че се смятаха за попадения. Джонстън беше най-добрият снайперист в ДЪГА, по-добър дори от Хюстън, макар да му водеше само с по около един пичи косъм, и то при добро време.
— Вторият ми изстрел беше по-бърз от твоя — подчерта Вебер.
Нямаше място за спор. Бойците бяха привързани към оръжията си. Германецът беше много по-добър в скорострелна стрелба със своята застрашителна снайперска пушка „Валтер“, но това оръжие не притежаваше присъщата точност на действието на затвора и освен това стреляше с по-бавни заряди. Двамата вече бяха спорили по темата над много бири и никой не бе успял да помръдне другия от позициите му.
Във всеки случай Вебер потупа по кобура си.
— Малко пистолет, Хомър?
— Добре де. — Джонстън стана. — Защо не?
Късоцевните ръчни оръжия не бяха сериозно средство за истинска работа, но си беше забавно, пък и патроните тук бяха безплатни. Вебер го засенчваше в ръчните оръжия някъде с около един процент.
На път към полигона минаха покрай Чавес, Прайс и останалите — те се връщаха, нарамили своите МР-10, и се шегуваха. Явно сутринта на стрелбището беше минала добре за всички.
— Всеки може да стреля от пет метра! — изсумтя Вебер.
— Добрутро, Робърт — поздрави Хомър уредника на стрелбището. — Би ли ни нагласил няколко Кюта?
— Готово, сержант Джонстън — отвърна Дейв Уудс и награби две от американските мишени — наречени „Кю-мишени“ заради буквата Q в средата, там, където трябваше да се намира сърцето. След което взе трета за себе си.
Цветнокож сержант с пищен мустак, от военно-полицейския полк на британската армия, той беше адски добър със своя деветмилиметров „Браунинг“. Мишените се задвижиха от мотора по десетметровата линия и застанаха ребром, докато тримата сержанти нахлузваха шумозаглушителните си наушници. Технически Уудс изпълняваше длъжността пистолетен инструктор, но качеството на хората в Херефорд правеше работата му скучна, в резултат на което той самият изстрелваше близо хиляда патрона седмично, усъвършенствайки по този начин собствените си умения. Често стреляше с мъжете от ДЪГА и ги предизвикваше на приятелски състезания, което, за разочарование на групата на стрелците, се оказваше почти равностойно предложение. Уудс беше традиционалист и държеше пистолета си с една ръка, както и Вебер, докато Джонстън предпочиташе да го стиска с изпънати напред ръце. Мишените се обърнаха без предупреждение и трите пистолета се вдигнаха да ги посрещнат.