Жилището на Ервин Остерман беше великолепно, точно според стандартите на арогантния класов враг. Изследването им на набелязаната цел не беше установило никакво аристократично родословие на сегашния собственик на шлоса, въпреки че той несъмнено мислеше за себе си в такива категории. „Засега“ — каза си Ханс Фюрхтнер, докато караше по двукилометровата автомобилна алея, покрита с кафяв чакъл. Алеята минаваше през грижливо подкастрени градини и храсти, подредени с геометрична прецизност. Стигна до двореца с наетия мерцедес и зави надясно, като че ли търсейки място за паркиране. Отзад видя хеликоптера „Сикорски“ S-76B, който щяха да използват по-късно, кацнал на обичайната асфалтова площадка с очертан на нея жълт кръг. Добре. Фюрхтнер заобиколи шлоса и най-сетне паркира отпред, на петдесетина метра от парадния вход.
— Готова ли си, Петра?
— Да — последва дрезгавият й, напрегнат отговор.
Бяха минали години, откакто някой от двамата беше провеждал операция, и сега реалността им се струваше доста по-различна от планирането, за което бяха употребили цяла седмица, проучвайки карти и диаграми. Имаше неща, които все още не знаеха със сигурност, например точния брой на слугите в сградата. Тъкмо се бяха качили до предната врата, когато пристигна камионът с доставките, дошъл по същия път като тях. Вратите на камиона се отвориха и излязоха двама мъже, понесли в ръце големи кашони. Ханс натисна звънеца и миг след това вратата се отвори.
— Гутен таг — каза Ханс. — Имаме среща с хер Остерман.
— Вашето име?
— Бауер — каза Фюрхтнер. — Ханс Бауер.
— Доставка на цветя — каза един от двамата мъже.
— Моля заповядайте. Ще уведомя хер Остерман — каза икономът, или какъвто там беше.
— Данке — отвърна Фюрхтнер и кимна на Петра да мине пред него през резбованата дървена врата. Доставчиците влязоха след тях, понесли кашоните си. Икономът затвори вратата, после се обърна и тръгна наляво към един телефон. Вдигна го и понечи да натисне един бутон, но спря.
— Защо не ни заведете до горния етаж?- попита Петра. Държеше пистолет, насочен право в лицето му.
— Какво е това?
— Това — отвърна Петра Дортмунд с топла усмивка — е поканата ми. — Беше автоматичен пистолет „Валтер“ Р-38.
Икономът преглътна с мъка, когато видя как доставчиците отвориха кашоните си, извадиха от тях автомати и ги заредиха. Единият отвори входната врата и махна с ръка. След секунди влязоха още двама млади мъже, и двамата въоръжени по подобен начин.
Без да обръща внимание на новопристигналите, Фюрхтнер направи няколко крачки и се огледа. Намираха се в просторен вестибюл. Високите четири метра стени бяха отрупани с произведения на изкуството. Късен Ренесанс, прецени той, изтъкнати художници, но не истински майстори, големи платна с домашни сцени в позлатени рамки, които сами по себе си бяха дори по-интересни от платната. Подът беше от бял мрамор с черни фуги, мебелировката пищно позлатена, френски стил. По-важното беше, че не се мяркаха никакви други слуги, въпреки че някъде отдалече се чуваше бръмченето на прахосмукачка. Фюрхтнер посочи двамата пристигнали последни и им даде знак да тръгнат на запад по първия етаж. В тази посока се намираше кухнята и там несъмнено щеше да има хора.
— Къде е хер Остерман? — попита Петра.
— Той не е тук, той…
Това предизвика движение на пистолета й точно пред устата му.
— Автомобилите и хеликоптерът му са тук. Къде е.
— В библиотеката, на горния етаж.
— Отведете ни там — заповяда тя.
Икономът чак сега погледна очите й, намери ги за по-заплашителни дори от пистолета в ръката й, кимна и се обърна към главното стълбище.
То също беше позлатено, с пищен червен килим, задържан от месингови пръчки, и извиваше в елегантна дъга надясно. Заизкачваха се към втория етаж. Остерман беше богат човек, типичен капиталист, натрупал състоянието си с търговия с акциии на различни промишлени концерни, без да поема контролния пакет на собствеността в никой от тях, тоест бе от онези, които дърпат конците. Паяк, помисли си Петра, и тук се намираше центърът на неговата паяжина, и те бяха проникнали в нея по своя воля, но пък паякът щеше да понаучи някои неща за паяжините и за клопките.