За Австрия това беше водещата новина, разбира се. Попов хвана първите кадри на живо в едно ресторантче, а после и в хотелската си стая. Отпиваше от портокаловия шнапс и следеше с вещото си, професионално око екрана. Антитерористичните групи навсякъде си приличаха, но това трябваше да се очаква, тъй като всички те бяха обучавани да вършат едно и също и действаха по един и същ международен наръчник — най-напред формулиран от англичаните с техните командоси от Специалната въздушна служба, последвани от германските ГСГ-9, и после от цяла Европа, на свой ред последвана от американците — чак до черното облекло, което порази Попов като малко театрално, но всички те, така или иначе, трябваше да се обличат в нещо, а черното изглеждаше по-логично, отколкото бялото, нали? По-непосредствен интерес за него представляваше коженото дипломатическо куфарче, пълно с банкноти — щеше да ги отнесе на другия ден в Берн и да ги депозира в сметката си преди да отлети обратно за Ню Йорк. Забележително — две елементарни задачи и той вече разполагаше е над един милион американски долара в шифрованата си анонимна сметка. Каквото и да искаха работодателите му да изпълни, добре го компенсираха и не изглеждаха много притеснени от разходите. Толкова по-добре, че парите им отиваха за добра кауза.
— Слава Богу — отбеляза Джон Уинстън. — По дяволите, познавам този човек. Ервин е свестен тип,— Министърът на финансите, тъкмо излизаше от Белия дом. Заседанието на кабинета беше продължило доста дълго.
— — Кой извърши операцията?
— Ами… — Той спря. Не трябваше да го казва, а не се очакваше и да го знае. — Какво казаха по новините?
— Местни ченгета.
— Е, изглежда, са се научили да се справят добре — подхвърли министърът и се запъти към колата си, придружен от личната си охрана от тайните служби.
— Австрийците? Че кои са ги научили?
— Някой, който знае как, предполагам.
— И какво чак толкова му е забележителното? — попита Карол Брайтлинг министърката на вътрешните работи. За нея случката приличаше на поредната игра на момченца с техните момчешки играчки.
— Нищо особено — отвърна тя, докато собствената й охрана я водеше към служебната й кола. — Просто това, което показаха по телевизията, беше много добре свършена работа. Била съм няколко пъти в Австрия и тамошните ченгета не са ми правили впечатление на толкова страхотни. Може би греша, но Джордж, изглежда, знае повече, отколкото казва.
— О, така е, Джийн, той нали е от „вътрешния кабинет“ — отбеляза доктор Брайтлинг. Това беше нещо, което онези от „външния кабинет“ не обичаха. Разбира се, технически Карол изобщо не беше в кабинета. Мястото й беше до стената вместо около заседателната маса, където я канеха само в случай, че дневният ред на заседанието изискваше научно становище, какъвто въпрос днес нямаше. Добри новини и лоши новини. Тя трябваше да слуша всичко и си водеше бележки за всичко, което ставаше в богато обзаведеното, претъпкано помещение, гледащо към Розовата градина, докато президентът контролираше дневния ред и протичането на заседанието — лошо в днешния случай, поне според нея. Данъчната политика отне повече от час и те така и не стигнаха до използването на националните гори, което беше под шапката на Вътрешните работи: въпросът бе отложен за след седмица.
На нея не й се полагаше и личен телохранител, нито дори кабинет в самата сграда на Белия дом, но престижът беше нещо много важно и затова Карол Брайтлинг упорито се беше вкопчила в правото си да обядва в служебния ресторант на Белия дом и недоволството й че не може да се види с президента освен по негова покана и че й се налага да минава през шефа на персонала и секретарката на протокола, бе доста голямо. Щом влезе в кабинета си, тя по рефлекс вдигна дистанционното на служебния телевизор и включи на Си Ен Ен, за да види какво става по света. Беше в края на поредния час и водещата новина бе събитието във Виена.
„Господи, каква къща“ — беше първата й мисъл. Като кралски палат. Какво огромно изразходване на ресурси само за един човек, пък и дори да има голямо семейство — да използват всичко това за частен дом. Какво беше казал Уинстън за собственика? Че е свестен? Как не! Свестните хора не живеят като прахосници и не съсипват такива скъпоценни ресурси. Това бе поредният проклет плутократ, търговец на акции, валутен спекулант, както и да беше спечелил парите си, за да купи такова място — а след това терористите бяха завзели личната му собственост. Хм, я виж ти, чудно защо пък точно него са избрали? Вярно, че нямаше смисъл да нападат някой овчар или шофьор на камион. Терористите нападаха паралии хора или такива, за които се смяташе, че са важни клечки, тъй като да тръгнат срещу обикновени хорица нямаше особен политически ефект, а това, в края на краищата, бяха политически актове. Но май не изглеждаха толкова интелигентни, колкото трябваше да са. Този, който ги беше избрал, беше… беше ги избрал, за да се провалят? Нима това беше възможно? Да, беше. Това беше политически акт, в края на краищата, а зад подобни неща могат да се крият какви ли не действителни цели. Това предизвика усмивката й, докато репортерът описваше атаката на местния полицейски екип — за съжаление непоказана, защото местните ченгета не бяха допуснали камерите и репортерите — после освобождаването на заложниците, показани отблизо, за да могат хората да съпреживеят събитието. Бяха се озовали съвсем близо до смъртта и после бяха освободени от местните ченгета, които всъщност само бяха възстановили програмирания им срок до смъртта, защото всичко умира, рано или късно. Това е планът на Природата, а срещу Природата не можеш да се бориш… въпреки че би могъл да й помогнеш, нали? Репортерът продължи да обяснява, че това е вторият терористичен инцидент в Европа за последните два месеца, и двата от които се бяха провалили поради решителните действия на полицията. Карол си спомни за обира в Берн — друга съшита с бели конци работа… изобретателно? Можеше да се опита да го разбере, макар че в този случай един провал можеше да се окаже също толкова полезен — не, по-полезен — от успеха за хората, които дърпат конците. Тази мисъл предизвика усмивка. Да. По-полезен от успеха!… След което погледна един факс, изпратен и от „Приятели на Земята“ — те имаха номера й и често й изпращаха това, което смятаха за важна информация. Добра група хора, с правилни идеи, въпреки че малцина от тях се вслушваха в нея.