— Как ще го изпитаме, за да го докажем? — попита Маги.
— Маймуни. Как сме с маймуните в лабораторията?
— Имаме много — увери го тя.
Това щеше да бъде важна стъпка. Щяха да го подадат на няколко от маймуните и после да видят как се разпространява сред популацията им в лабораторията. Разполагаха с маймуни резус. Кръвта им беше почти като човешката.
Обект Четири беше първият, както се очакваше. Беше петдесет и три годишен и черният му дроб беше в такова тежко състояние, че можеше да го впишат в челния списък за трансплантация в Питсбърг. В най-добрия случай кожата му имаше жълтеникав оттенък, но това не го спираше да набляга на пиячката повече от всички останали. Казваше се, според самия него, Честър Еди-кой-си, припомни си доктор Джон Килгор. Мозъчните функции на Честър също така бяха на най-ниско равнище в групата. Гледаше много телевизия, рядко говореше с други, никога не четеше книжки с комикси, които бяха станали популярни сред останалите, както не гледаше и анимационните филмчета по телевизията — любимото забавление на повечето беше да гледат анимационния канал.
Всички се чувстваха така, като че ли са попаднали в рая. Имаха пиене и ядене на корем и бяха на топло. Повечето дори се бяха научили да ползват душовете. От време на време някой се сещаше да попита каква е далаверата тук, но не настояваха с въпросите след формалните отговори, които получаваха от лекарите и охраната.
Но с Честър се налагаше да предприемат действия веднага. Килгор влезе в помещението и го извика. Обект Четири се надигна от леглото си и се приближи. Явно се чувстваше много зле.
— Какво ти е, Честър? — попита го Килгор изпод маската.
— Стомахът нещо… не може да задържа… и ми се гади непрекъснато — отвърна Четири.
— Добре, ела да видим какво можем да направим.
— Щом казваш, докторе — отвърна Честър и придружи съгласието си с гръмко оригване.
В коридора го сложиха на количка и минаха четиридесет и петте метра до клиничния сектор. Двама санитари вдигнаха Номер Четири, пренесоха го на леглото и го стегнаха е колани. После единият му взе кръвна проба. Килгор я провери за антитела срещу „Шива“ и пробата посиня, както се очакваше. На Честър, обект Номер Четири, му оставаше само една седмица живот — не колкото шестте или дванадесетте месеца, до които го беше ограничил хроничният му алкохолизъм, но не беше и кой знае какво съкращаване, нали? Килгор му направи инжекция под рамото, като му вкара и доза морфин, и той скоро заспа — при това с блажена усмивка. Добре. Номер Четири скоро щеше да умре, но щеше да го направи в относителен покой. Повече от всичко друго доктор Килгор държеше нещата да са изрядни.
Той се върна в кабинета си и погледна часовника. Все едно че отново се беше върнал към лекарската си практика. Не беше практикувал клинична медицина, откакто бе сменил местожителството си, но четеше съответните списания и познаваше техниките, а освен това сегашната паплач негови пациенти-жертви бездруго нямаше да забележи разликата. „Лош късмет, Честър, но този свят така или иначе е лош“ — помисли си Стив и почна да преглежда бележките си. Ранната реакция на Честър към вируса беше малко обезпокоителна — едва наполиваната от програмирания срок, — но пък беше причинена от състоянието на черния му дроб. Не можеше да се предотврати. Някои хора щяха да я получат по-рано от други в зависимост от степента на уязвимост на органите си. Тоест взривът щеше да започне неравномерно. Едва ли това щеше да повлияе на крайния ефект, въпреки че щеше да разтревожи хората по-рано, отколкото той се надяваше. Това щеше да предизвика бясно търсене на ваксините, които Стив и лабораторията му в момента разработваха. „А“ щеше да е широко разпространяваната. „Б“ щеше да бъде пазена по-стриктно, стига той и екипът му наистина да успееха да я подготвят за приложение. „А“ щеше да е предназначена за масова употреба, докато „Б“ щеше да отиде само при онези хора, които трябваше да оцелеят, хора, които разбираха за какво става дума, които щяха да приемат своето оцеляване и да се заемат с нещата заедно с групата.
Килгор поклати глава. Имаше да се свърши още много работа, а както обикновено, времето не стигаше.
Кларк и Стенли прегледаха записа на операцията още рано заранта, заедно с Питър Ковингтън, все още запотен след сутрешните упражнения с Екип 1. Чавес и неговите хора все още спяха.