— Дребен такъв, много добър на голф също. Сега е съветник, работи със Сикорски. От време на време се мярка в Браг. Хайде, сладурано, да видим какво можеш. — Малой завъртя вертолета в плътен десен завой. — Хм, много са добри тия машинки. Обичам си ги. Добре, Кларк, казвай каква е задачата?
— Учебната сграда, симулираме верижен десант.
— Прикрит или щурмови?
— Щурмови.
— Това е лесно. По-определено място?
— Че как! Дръжте се, тръгваме. — Малой спусна вертолета и се понесе към учебната сграда като ястреб, преследващ фазан — и пак като ястреб дръпна рязко нагоре на подходящото място, увисвайки толкова бързо, че помощник-пилотът на лявата седалка се извърна изумен от бързината, с която беше превключил. — Как беше, Кларк?
— Не много лошо — призна пестеливо ДЪГА Шест.
После Малой даде газ, за да се измъкне, като че ли изобщо не беше спирал над сградата.
— Това мога да го подобря, след като свикна с хората ти — колко бързо ще изскачат и прочие, но доставката на дълга линия обикновено е по-доброто, както знаеш.
— Стига да не загубиш представа за разстоянието и да не ни забиеш в покрива — отбеляза Чавес, което спечели обръщане на глава и кисела физиономия.
— Мойто момче, опитваме са да го избягваме. Никой не прави по-добре маневрата „люлеещ се стол“ от мен.
— Трудна е — отбеляза Кларк.
— Така е — съгласи се Малой, — но аз мога да свиря и на пиано.
На този човек не му липсваше самоувереност. Дори лейтенантът в лявата седалка си помисли, че малко се изхвърля, но тъй или иначе го понасяше, особено докато гледаше как Малой използва общия лост, за да контролира мощта на двигателите. След двадесет минути отново бяха на земята.
— Та такива ми ти работи — каза им Малой, след като витлото спря да се върти. — Кога започваме истинските тренировки?
— Утре заранта рано ли е? — попита Кларк.
— За мен е добре, сър. Друг въпрос — на „Найт Хоук“ ли тренираме, или ще трябва да привиквам да летя с нещо друго?
— Това още не сме го уточнили — призна Джон.
— Да де, ама това е важно. Всеки хеликоптер си има подход и от това зависи как ще правя доставките. — На тия съм най-добър. Почти толкова добър съм и с „Хюи“, но те са шумни и трудно се прикриват. Ако ще са други, трябва просто да свикна с тях. Няколко часа блъскане и друсане, докато им хвана цаката. — „Да не говорим докато научиш кой индикатор къде се намира“ — не добави Малой, тъй като на света нямаше и две летателни машини, чиито циферблати, стрелки и контролни лостове да са на едно и също място, поради което авиаторите непрекъснато псуваха, още от времето на братята Райт. — Ако скачаме, рискувам живот, моя и на останалите, при всеки полет. Бих предпочел да сведа тия рискове до минимум. Аз съм си предпазлив от малък.
— Ще се погрижа за това още днес — обеща Кларк.
Попов си позволи чудесна вечеря в един италиански ресторант, след което изпуши една пура и се прибра в апартамента си. Чакаше го още работа. Беше си осигурил два видеозаписа на преките новинарски репортажи от двата терористични инцидента, които сам беше предизвикал, и искаше да ги проучи. И в двата случая репортерите говореха на немски — швейцарската разновидност, и после австрийската — който език той самият говореше като майчин (германски вариант). Разположи се в едно от креслата с дистанционното в ръка, като от време на време пренавиваше, за да върне на някоя странност, предизвикала мимоходом интереса му. Изучаваше лентите грижливо и обученият му ум запаметяваше всяка подробност. Най-интересните части, разбира се, бяха тези, които показваха щурмовите екипи. Качеството на картината и в двата случая беше лошо. Телевизията просто не беше предназначена да осигури качествен образ, особено при лошо осветление и от двеста метра разстояние. На първата лента, тази от случая в Берн, имаше не повече от деветдесет секунди кадри с щурмовия екип преди акцията — тази част не беше излъчена по време на атаката, а едва след това. Мъжете се движеха професионално, донякъде напомняха на Попов за балет — толкова странно изчистени бяха движенията им, докато притичваха и пропълзяваха наляво и надясно — а после дойде ослепително мълниеносната акция, с кадри, разкъсани от резките движения на камерата след взривовете — те винаги караха операторите да подскачат. Никакъв ек от стрелба. Значи оръжията им бяха със заглушители. Правеше се, за да не разберат терористите по звука откъде са дошли изстрелите — но в този случай това не беше от особено значение, тъй като те бяха мъртви още при откриването на стрелбата. Но все едно, така се правеше. Това бяха правилата на играта, приложени със смъртоносна сила. След секунди — край на акцията, щурмовият екип излезе на открито и бернската градска полиция се намеси да оправи бъркотията. Хората в черно се държаха незабележимо, като дисциплинирани войници на бойното поле. Никакви ръкостискания, никакви поздравления. Бяха твърде добре обучени, за да си позволят такива неща. Никой не направи нещо особено освен да запали цигара… а един като че ли си запали лула. Последва обичайният безмозъчен коментар от страна на местните новинарски коментатори, дърдорещи за тази елитна полицейска единица и как тя била спасила живота на всички заложници и т.н и т.н. Попов стана да смени лентата.