— Тъй, тъй, и дотам ще стигнем. Съчуанска клисура е едно селце в планината, недалеч от Лайчъ, в нашата провинция. През миналата династия един човек от Съчуан често идвал тъдява да продава стоката си и добре печелел. Накрая се заселил, отворил дюкян и забогатял. След като умрял, децата и внуците му продължили търговията и станали от важните хора в окръга. И затуй почнали да викат на селото Съчуанска клисура, защото родът им оттам идвал. Ама сетне търговията им западнала, имотите се стопили и те се пръснали. Хората забравили за тях и взели да наричат селото Ряпа клисура, защото в него расте хубава едра ряпа. Преди години един от по-предишните съдии ме беше пратил там по работа и научих от хората за този род от Съчуан. Донесох си тогава пълна кошница ряпа и я насадих в моята градинка. Прихвана се и да не се хваля, ама такава няма да намерите в целия окръг. Ей сега ще отида да донеса, щом негово превъзходителство иска…
Но съдията вече не го слушаше. Значи Цао Уанчуан не беше чул добре — когато са му споменали за любовното гнезденце на Шао Лихуай, бе разбрал „Сляпа клисура“ наместо „Ряпа клисура“. И ето че сега глухотата на стария стражник поправяше грешката. Съдията бе поразен от деликатността, с която в четвъртия стих му се подсказваше къде се укрива виновникът.
— Нали вече си ходил там? — каза съдията. — Много добре, възнамерявам да изпратя мои хора там по работа. Иска ми се да идеш с тях, за да им показваш пътя. Ще издържиш ли на толкова дълъг път?
— Ваше превъзходителство — отвърна стражникът, — може да съм стар и глух, но още ме бива да изпълнявам заповедите ви. А и не е много далече. За девет-десет дни ще стигнем, само негово превъзходителство да каже кога тръгваме.
Съдията Ди отпрати стареца с няколко дружелюбни слова и му заповяда на никого да не казва за разговора им.
На другия ден след сутрешното съдебно заседание съдията извика Цао Уанчуан и му съобщи, че вече се знае къде е Ряпа клисура. Цао зяпна от учудване, когато чу добрата новина.
— Пътищата на небесното правосъдие са наистина непроницаеми! — извика той. — Да тръгваме и да хванем убиеца.
Съдията Ди го помоли да изчака завръщането на Ма Жун от Хуанхуа. Написа писма до магистратите на окръзите, през които щяха да минат, уведомявайки ги за мисията и молейки ги съгласно официалния ред за помощ в случай на нужда.
Ма Жун се върна същата вечер и много се зарадва на добрата вест. Съдията му нареди да се приготви, за да тръгне още на другата сутрин с Цао Уанчуан, Цяо Тай и стария стражник и му връчи препоръчителните писма.
Четиримата мъже пътуваха без произшествия и на седмия ден стигнаха в Лайчъ, последния град преди планините. Изпратиха напред стария стражник да запази стая в някоя странноприемница, а тримата се отправиха към магистрата на окръга, за да го уведомят за пристигането си. Докато чиновникът им връщаше документите, през вратата на съдилището влезе старият стражник и им каза, че намерил доста прилична стая в малка странноприемница. Когато пристигнаха, се представиха на съдържателя като пътуващи търговци на коприна.
Един прислужник им донесе вечеря и Ма Жун го подпита за пазара в планините. Бил добър според прислужника, хората там имали пари, добави той. Но се надявал, че не възнамеряват да ходят дотам, по-добре било да си останат в града. Срещу скромно възнаграждение той щял да ги представи на заинтересовани купувачи. Цао Уанчуан го прекъсна и заяви, че още утре заминават за Ряпа клисура, а тукашният пазар не ги интересува. Прислужникът ги изгледа подозрително и каза, че се минавало през пущинаци, по лоши пътища. Имало гарнизон с около шестстотин войници, които пазят проходите, но това, разбира се, било известно на господата.
Ма Жун му отвърна, че изобщо не познават местността, но прислужникът явно не му повярва. Когато отново го попитаха може ли да им кажи името на някой тамошен по-едър търговец на коприна, той с неохота каза, че бил чувал за някой си Ли Да. След това побърза да излезе от стаята, без да дочака бакшиш.
— Какво му стана на тоя кучи син? — възкликна Ма Жун.
— Приятели мои — със смръщено чело се обади Цао Уанчуан, — сега се сещам, че съм ходил по ония места, макар да не съм чувал за Ряпа клисура. Мога да ви кажа, че няма да е лесно. Хората там не са от сговорчивите. Лятно време, когато израсне житото, се крият в него покрай пътищата, грабят и убиват пътници и търговци. Много лошо име им е излязло на онези места и по-предпазливите пътници гледат отдалеч да ги заобикалят през лятото. Гарнизонът там е не толкова за да пази проходите, колкото да предотвратява размирици. Всички разбойници са организирани в шайки и нищо чудно Лихуай да се е присламчил към някоя от тях. Ако речем да го заловим там, току-виж ни е скочила цялата шайка!