В синкавото сияние зад червената маса се появи страшният силует на съдията от ада. От двете му страни погледът й различи неясните очертания на два демона — единият с волска, другият с конска глава. Те блещеха към нея животинските си очи.
— Аз съм умряла! — изхлипа тя.
Завладя я усещането за чудовищна самота. Притисна я огромна умора заедно с чувството, че всякакво усилие е безполезно. Черният съдия я гледаше безучастно, без да промълви дума, докато очищата на двата демона с животински глави се въртяха в орбитите си. В този миг във въздуха пред масата заплува зеленикав труп, увит в изцапан покров. Той извърна към нея полуразложеното си лице с изхвръкнали навън очи. Кокалестата му ръка се надигна и размаха някакъв лист пред черния съдия.
— Би Сюн, Би Сюн — провикна се госпожа Джоу, — недей да подаваш жалба, ти не знаеш всичко. Остави ме да говоря, остави ме да се защитя.
Сега младата жена не чувстваше никаква болка, а само безкрайна умора и желание час по-скоро да приключи с всичко. Какво бе излязло от живота й?
— Дюкянът на Би Сюн едва носеше колкото за едно ядене на ден — започна тя. — Нима можех да бъда щастлива? Денем се трепех като робиня и в къщата, и в дюкяна, вечер търпях хокането и мърморенето на свекърва си. И тогава се появи Сю Дъдай. Беше хубав, възпитан, нищо не го притесняваше. Завладя ме разкъсваща страст към този мъж, а скоро разбрах, че и той не е безразличен към красотата ми. Когато научих, че не е женен, реших, че ще стана негова жена независимо от цената. Първо завързах връзка с него и когато той се влюби, разбрах, че е дошъл моментът да убия Би Сюн. Една вечер — беше след празничното състезание с кораби дракони — го накарах да пие много по време на вечерята. Не беше свикнал и се оплака от болки в стомаха. В нашата стая му дадох да пие още, за да му олекне. Накрая рухна на леглото мъртвопиян. Взех една от дългите тънки игли, с които шием подметки, и му я забих с дървен чук във върха на черепа, докато потъна цялата. Остана да се вижда само краят, колкото една прашинка, съвсем незабележима сред гъстата коса. Не изтече капчица кръв, но очите му изскочиха от орбитите. Знаех, че регистраторът няма нищо да види при огледа. После Сю много пъти ме пита как съм убила Би Сюн, но аз не му казах. Като че ли нямаше вече никаква опасност. Но един ден помислих, че свекърва ми и дъщеря ми са излезли, и със звънчето повиках Сю да дойде. Току-що се бе появил от тайния проход, когато изведнъж видях дъщеря си посред стаята. Била заспала завита презглава в съседната стая и се събудила от гласовете ни. Страшно се изплаших да не каже на свекърва ми и я накарах да изпие една отвара, от която онемя. След това вече, щом свекърва ми излизаше, можех да приемам Сю, защото дъщеря ми не можеше да ме издаде, макар да разбираше какво става. Тогава пък магистратът надуши нещо, извикаха ме в съдилището и ме разпитаха за пръв път.
Като се сети за безкрайната си схватка със съдията и за огромния страх, изживян по време на изравянето на трупа, госпожа Джоу усети, че умората й нараства още повече, и се запита има ли смисъл да разказва всичко. Синкавото сияние полека-лека погасна, червената маса се разтвори в тъмнината, благословеният мрак я обгърна от всички страни. Последният звук, който стигна до слуха й, бе от леко затварящата се врата на килията.
В този късен час съдилището беше съвсем пусто. Само в кабинета на съдията Ди горяха две свещи и отблясъците им играеха по лицето му, докато сваляше злокобната маска. Ма Жун и Цяо Тай с доста усилия успяха да изхлузят животинските глави от хартия и бамбук и избърсаха потните си чела. Тао Ган бързо записваше нещо на страничното писалище. Влезе и сержант Хун, още мокър, след като си бе измил ръцете и косата. Държеше една хартиена маска.
— Вече знаем как е било извършено убийството! — заключи съдията.
Глава ХХIХ
Съдията Ди приключва случая със загадъчното убийство; императорски цензор пие чай в павилион на брега на едно езеро