— Сър — обърна се той към Далзийл с известна доза настойчивост в гласа. — Мога ли да разменя две думи с вас?
— Да. Да сменим малко обстановката и да поговорим и с пораснали хора.
Той се надигна и излезе. Паскоу записа това на магнетофона, но не го изключи.
Рут поклати глава и каза печално:
— Знае как да ги прибира, нали? Това поне трябва да му се признае. Много по-умен е, отколкото изглежда. Което може би обяснява, защо иска да изглежда такъв, какъвто е.
— Какво лошо има във външния му вид? — попита Паскоу. — Нямате нищо против размера на хората, надявам се?
— Нямам, но всеки размер си има граници, не е ли така?
— Като какви например?
Рут се замисли за миг, после се усмихна съучастнически.
— Дебелите не могат да пишат сонети — каза той.
„Той се опитва да поеме инициативата — помисли си Паскоу. — Иска да го питам защо не. Или нещо подобно. Да промени темата.“
На глас каза:
— Разкажете ми за „Сергия за мечти“.
Промяната като че ли даде резултат. За миг Рут сякаш се стъписа.
— Това е стихотворение — додаде Паскоу. — От Бедоуз.
— Брей! Добре, че ми казахте — отвърна Рут. — Какво общо има това с нашата работа?
— Доктор Джонсън… Сам… го е четял. Поне точно на това стихотворение бе отворена книгата в скута му.
Рут затвори очи, мъчейки се като че ли да си спомни нещо.
— Пълни съчинения, под редакцията на Гос, издадени през 1928 година от „Франфролико Прес“ — каза той.
— Точно така — кимна Паскоу, гледайки в своите, както винаги, прегледни бележки. — Илюстрирана с Холбайновия Танц на смъртта. Как разбрахте, че е точно това издание, господин Рут? В библиотеката на Сам имаше няколко сбирки със стихотворения на Бедоуз.
— Тази беше една от любимите му. Харесваше формата. И преди това използваше нея.
— По време на урока, искате да кажете?
Рут не обърна внимание на ироничното наблягане и отвърна:
— Точно така. Но той използваше първия том, този с писмата и Хумористичния наръчник на смъртта. „Сергия на мечти“ е в във втората част. Този, който го е убил, трябва да я е сложил в скута му.
— И още как — промърмори Паскоу. — Да имате някаква представа защо?
Рут затвори очи и Паскоу видя устните му да мърдат. Въпреки бледността и тъмните кръгове под очите му, за миг той му заприлича на хлапак, който с отчаяни усилия се мъчи да си спомни урока си. И Паскоу, който бе чел и препрочитал стихотворението, успя да проследи куплетите по тези бледни устни и да долови колебанието, когато те стигнаха до петия.
— Не — каза Рут след малко. — Не виждам никаква причина, освен че в него се говори за смърт.
— Струва ми се, че при повърхностен преглед на тома — забеляза Паскоу, — можеш да си подбереш дузина стихотворения и няма начин поне в десет от тях да не става дума за смърт.
— Нима толкова малко? — усмихна се жестоко Рут. — Сега смятам да си тръгвам, господин Паскоу. Явно нашия разговор не води доникъде. Господин Далзийл е убеден, че Сам се е самоубил. Вие от друга страна имате идеята, или по-точно казано предпочитанието, че аз съм го убил. Е, смятам, че с времето сигурно ще стигнете до някакво съгласие. А междувременно…
Той се приготви да стане.
Паскоу каза:
— Разбирате ли, това, което исках да узная, е дали желанието на доктор Джонсън да напусне Шефилд, няма нещо общо със споменатото в стихотворението обично и изгубено момче. Да имате представа за това, господин Рут?
Облечената в черно бледолика фигура замръзна като мим по средата на движението.
В този момент вратата се отвори.
Далзийл каза:
— Питър, ела да ти кажа нещо. И приключвай с разпита, ако вече не си го сторил.
— Много неподходящо време избрахте да влезете, сър — укори го той. — Тъкмо го бях притиснал.