— Съмнява ме. Той или знае адски повече, отколкото ни казва или е много досетлив. И в двата случая е най-добре да прекратим и да си прегледаме тактиката.
— Защо? Какво е станало? — попита Паскоу.
— Нали знаеш, че казахме на персонала в библиотеката да си отварят очите? Е, тази сутрин те открили още един подозрителен плик и ни го изпратиха. Току-що го прочетох.
— И? — поглъщаше го с очи Паскоу, макар вече да знаеше отговора.
— Някой здравата си играе с нас — отвърна мрачно Далзийл. — Изглежда твоето приятелче Джонсън е петата жертва на Уърдман.
Глава двадесет и четвърта
Пети диалог
О, камбаните, камбаните, камбаните.
Да, спомням си, както и гайдите, и те вдигат приятен шум — ако си поне на километър от тях!
Но ако си наблизо и имаш махмурлук…
Кой, ако не е садист, би вдигнал такава аларма и то в предвиден за почивка ден?
Съжалявам. Богохулство. Не садист, а моя светлина и спасение, поради което няма какво да се страхувам от който и да било тип.
Звуците обаче наистина ми ходят по нервите.
Шумни камбани, занемейте. Чувам ви и ще дойда.
И наистина отидох в онзи представителен квартал, следвайки не прозрението, а чупките на онзи виещ се като змия път, за който — след фарса в Центъра — вече знам, че мога да следвам без абсолютно никакъв страх.
Да, знам, че нямам нужда от убеждаване, но човек трябва да подлага всичко на съмнение — така правех и аз.
Той тъкмо влизаше в сградата, когато аз наближих. Още като го видях, разбрах защо съм там. Но още не му бе дошло времето, още не, защото часовниците все още цъкаха, камбаните още биеха и цялата хронометрична сбруя на ежедневния живот все още ме стягаше в здравата си прегръдка. Освен това не беше сам и макар че двама можеха да си отидат със същата леката, с каквато и един, чистотата на курса ми не биваше да се замърсява от една безсъдържателна смърт.
Тъй или иначе, готовност още нямах. Трябваше да се направят някои подготовки, тъй като всяка стъпка от моя път е стъпка напред в познанието, отдалечаваща ме от положението на жаден за знания ученик и приближаваща ме към положението на равноправен партньор.
Два часа по-късно се върнах. Два часа, защото толкова време трябваше на крачката ми по моя път да извърши необходимата подготвителна работа и съвсем не се изненадах като разбрах, че времето ми е съвършено разчетено, тъй като гостът му тъкмо си тръгваше, появявайки се на улицата като сянка, каквато е всъщност, като резултата от тази поява се изрази в това, че вратата не можа да набере достатъчно инерция при затварянето си, за да се заключи сама и аз успях да вляза без да се налага да звъня на нито един звънец, с изключение на този пред вратата му.
Той се изненада като ме видя, но го скри, сърдечно ме покани вътре и ми предложи нещо за пиене.
Казах му, че предпочитам кафе, за да го отпратя в кухнята.
И когато той се обърна и ме остави сам, усетих как аурата ми диша през плътта ми, времето започна да се забавя като стрелнал се във висините сокол, за да увисне неподвижно в точката на апогея. През полуотворената врата на кухнята го виждах как прави филтровано кафе. Знаех, че обикновените и най-вече нежелани гости, получават в най-добрия случай, не повече от лъжичка нескафе. Вниманието му към мен ме трогва и ласкае.
И в замяна на това, аз обръщам на питието му същото внимание, изсипвайки строго премерена мярка от малкото ми шишенце в отворената бутилка уиски на масичката до креслото му. Няма опасност от никакво прекъсване. Когато отново влиза в стаята с каната кафе в ръка, той ме заварва да разглеждам библиотеката му.
Виждам го, че носи две чаши за кафе. Ако бях във времето, може би щях да се притесня, да се разстроя дори, опасявайки се, че като пие с мен кафе, повече няма да пие уиски, докато не му дойде някой гост, който да забележи симптомите и да го спаси. Но тъй като съм извън времето, аз седя и се усмихвам, изпитвайки абсолютна сигурност, че каквото е писано, то ще се сбъдне и нищо не е в състояние да го промени.
Той налива кафето, после взима бутилката и предлага да ми сипе глътка в кафето. Аз се колебая, после поклащам глава. Имам работа, обяснявам му, работа, която иска ясна мисъл.
Той се усмихва с усмивката на човек, който не вярва, че алкохола може да навреди на преценката му и за да подчертае това, добавя цели два сантиметра уиски в кафето си.
Бедният доктор. Но той е прав, разбира се. Алкохола вече не вреди на преценката му, защото именно увредената му преценка го кара да пие. Знае ли вече докъде го е довело неговото нещастие? Разбира ли колко е нещастен? Съмнява ме, защото в противен случай вече да е потърсил и без моя помощ кончината, която в момента готвя за него.