Той отпива от щедро разреденото си с уиски кафе с видимо удоволствие. Всичко е добре аранжирано. Два силни вкуса да скрият един слаб, макар и силен във всичко останало.
Приказваме си и пием. Той изпитва задоволство. Налива си още кафе, налива си и още уиски. Пием и говорим… говорим… макар скоро думите, които той си ги представя като перли, се изтъркулват безформени от устата му и се залепват там без да могат да излязат, а в съзнанието му всичко е толкова ясно, че той си мисли това за резултат от невнимание или вероятно от прекалено суха уста, нещо, което лекува с още пиене.
Той се прозява, опитва се да се извини, на лицето му се изписва слаба изненада като вижда, че не може, стиска се за гърдите, задъхва се. Очаквах да го видя как заспива, след което щях да взема възглавничката, на която почива главата му и да я използвам, за да му изпратя вечната почивка. Сега виждам, че не ми се налага да правя абсолютно нищо и това не ме изненадва. Той вече не се задъхва, затваря очи и се отпуска в креслото си. Скоро дъхът му става толкова лек, че едва ли би отронил и розов листец. Малко след това вече не мога изобщо да го доловя. Слагам на устните му един косъм, после измивам основно моята чаша и гледам да залича всички следи от моето присъствие. След това се връщам при него и проверявам косъма. Не е помръднал. Той си е отишъл. Да можеше всеки от нас да си отиде с такава лекота. След това нагласям да го намерят така, както той би искал — с книгата и бутилката — след което се измъквам така тихо, сякаш се страхувам да не го разбудя. Тихо и тъжно.
Да, този път с изненада долавям толкова печал в радостта си, чувство на меланхолия, която остава в мен дори и като излизам на пустата улица и отново усещам вибрацията на времето под краката си.
Защо е така?
Може би защото той се усмихна толкова доброжелателно и ми направи истинско кафе, вместо нес.
Може би защото това бе човек, който би трябвало да бъде щастлив, но за когото, както би казал сам той, живота се превръща в доста непосилна скука…
Не, никакви съмнения, никакви други мисли. Просто чувство, че независимо колко желано е моето крайно местоназначение, това пътуване може да ме отнесе към места, които предпочитам да не виждам.
Да, разбира се, никой не е казал, че всичко ще бъде цветя и рози. Да, разбира се, смъртта е прекрасна — просто поредния завой на пътя. Но може би да не си се родил, е най-добрата опция, а?
Пак ще се чуем.
Глава двадесет и пета
Диалогът бе намерен в обичайния си пощенски плик и отново адресиран до читалнята, мъдрещ се зад купчина книги, предназначени за прибиране, съвсем близко до кошничката, където се събираше сутрешната поща.
Дали бе паднал там случайно или бе оставен нарочно бе невъзможно да се разбере, тъй като нито един човек от персонала не можеше да удостовери с абсолютна сигурност, че не бил оставен там и е седял без никой да го забележи още от понеделник. Още по-неприятен, според Далзийл беше факта, че младата библиотекарка, която бе намерила плика, бе споделила развълнувано всичко, касаещо съдържанието му, с най-близките си колеги и с двама души клиенти, преди да се обади в полицията. Успяха да скрият Четвъртия диалог от обществения взор, само защото имаха да сплашват единствено охранителната фирма на Центъра, която всъщност им предаде писмото неотворено. Но сега, когато слуховете за Пети диалог вече започнаха да циркулират в общественото пространство, пазенето в тайна на Четвъртия можеше да се превърне в катастрофа и Далзийл изведнъж се видя със заповед отгоре в ръцете, да направи разкритията си пръв. Затова бе направено изявление с обещание по-късно да бъде последвано от пресконференция.
Паскоу, след като осмисли новия Диалог, не видя причина да променя становището си.
— Това не променя нищо — каза той. — С изключение на това може би, че вече знаем защо Рут крещи за убийство. Защо да се преструва, че е нещо друго, когато знае, че Диалога е на път към нас? А може и да си е мислел, че вече сме го видели и се опитваме да го блъфираме, все едно не знаем нищо за писмото.
— Но, сър — намеси се Боулър, — Уърдман пише как е видял Рут да влиза заедно с доктор Джонсън, а след това е трябвало да изчака, докато Рут излезе.