— Каза, че обичал кексовете й, а? — отбеляза Далзийл замислено. — Значи нямаме писмени показания, така ли да разбирам?
— Стори ми се, че нямам друг избор, сър — отвърна сконфузено Хат.
— Нито е било нужно — намеси се Паскоу. — Мисля, че си загубихме достатъчно време за Пен… Освен ако някой не може да посочи една реална причина да го включваме в постановката.
— Щом ти можеш да вкараш Рут, значи в нея има място за който и да е друг скапаняк — настави Далзийл. — А ти какво ще кажеш, Уийлди? Нямаш ли и ти някой да го включим и него? Нямаш? Бива. Тогава нека всички да почнем да теглим в една посока ралото, да видим дали няма да можем да вкараме това копеле в земята. Боулър, имам чувството, че ако те изтърва от поглед, веднага ще надуеш платна към онази библиотека, в която сякаш ти е хвърлен пъпа, така че дали няма да е по-добре да отидеш там официално и да не се връщаш, докато не откриеш как и кога е попаднал плика там, става ли? Дори ако се наложи да притиснеш някоя от ония заспали тикви да остане и след работно време.
— Да, сър. Вече ме няма.
Той изчезна.
Далзийл въздъхна и каза:
— Приятно е да видиш как някой хуква да изпълнява задача с такъв ентусиазъм. Дай сега да видим дали не мога и с вас да извъртя тоя номер.
Хат, разбира се, бе радостен, че има извинение да посети библиотеката. Снощи му бе минало през ума да звънне на Рай, но реши, че това ще е погрешен ход. Напредъкът му бе стабилен, но един мъдър стратег трябва да знае кога да притиска и кога да спре. Този анализ на ситуацията му бе подсказан от мъжкаря в него. Но имаше и още една, по-неясна посока на мисъл и чувство, която признаваше, че колкото повече вижда Рай, толкова по-важно става за него да продължи да я вижда. И това не беше просто поредната престрелка в нескончаемата сексуална кампания, в която всеки млад мъжкар взема участие при пубертета — поход, обсада, преговори, окупация и отново поход напред. Това беше… е, не знаеше какво точно е, защото той все пак бе представител на поколение, настроено да се отнася с подигравка към идиомите за романтична любов, а за това, за което нямаме думи, ни е много трудно да мислим. Даваше си сметка, че ако я обсади отвсякъде, ще допусне глупост, за която никога няма да си прости.
Но сега, след като разполагаше с още секретна информация, която да сподели, вярваше, че ще е далеч по-добре дошъл. С типично йезуитски начин на мислене, той бе дошъл до извода, че решението двата последни Диалога да се пазят в тайна, му позволява да използва собствената си преценка на кого да го каже и на кого — не. И, разбира се, щеше да я закълне да пази тайна. Това също е своего рода близост, обади се радостно мъжкаря стратег у него, и всеки такъв ход, е ход в правилната посока. Която, разбира се, е една — леглото. Но и нещо повече от легло. Закуска и нещо повече. И дори и това с леглото беше малко различно. Той винаги се отнасяше към секса със здравословния апетит на млад човек, но така никога не се бе чувствал преди, тъй като представата как го прави с Рай Помона надигаше соковете му и го възнасяше до такава нирвана, която го вкара право в изходната алея на паркинга на Центъра.
Давайки назад под акомпанимента на гневно писнали клаксони, придружени от цяла гора средни пръсти, той се върна, влезе в правилната алея, паркира и тръгна към библиотеката.
С пресния спомен за строгото лице на Далзийл, неговото разследване протече по такъв болезнено педантичен начин, че доведе двете жени и един мъж, въвлечени в него, до границата на бунта. Но посредством принудата да си спомнят коя точно от поръчаните книги са били взети по-рано през седмицата, той успя да установи, че вероятността плика да се е намирал там от понеделник, е по-малка. Вторник, което означаваше вчера — деня, в който бе открит трупа на Джонсън — също не изглеждаше много сигурен. А днес, в сряда, разбира се, е бил намерен.
Убедил се, че повече нищо не може да изтръгне от тях, той ги остави и се отправи нагоре по стълбите към читалнята. Вече бе станало време за обед и той надникна в стаята за персонала да види дали Рай не си хапва сандвича там. Не я видя там, нямаше я и в опустялата зала на библиотеката.
Той се качи на подиума на рецепцията и през полуотворената врата отзад, зърна Дик Дий, навел се над нещо на бюрото с такова внимание, че не забеляза безшумното приближаване на Хат.
Играе на игрословица… не, не беше игрословица, това сигурно е онази странна игра, парономанията. Изпитвайки задоволство от себе си, че е успял да си спомни такава завързана дума, Хат понечи да пристъпи напред, но изведнъж задоволството му угасна като духната от ревността свещ, тъй като му мина през ума, че противника на Дий е сигурно Рай.