— Все още работя по него — отвърна уклончиво той. — Малко деликатна работа е…
— Копелето, дето наръга сестра ми не е било никак деликатно — сряза го тя. — Този Джорджи Порджи… разпитахте ли го?
— Ами… не… искам да кажа, че не знаем със сигурност кой е той, нали така?
— Колко ченгета от вашите отговарят на това описание?
— Повече, отколкото си мислиш — отвърна Хат. — Повярвай ми, Енджи, ако в тази работа има нещо, което да ни помогне да пипнем убиеца на Джакс, няма да оставим камъче необърнато.
Говореше с цялата искреност, която можа да събере в гласа си, но тя не прозвуча ни най-малко убедена, когато отвърна:
— Е, добре. Дръж ме в течение. Разчитам на теб, Хат.
— Разбира се. Всичко хубаво — отвърна той и затвори.
Той стоеше пред Центъра, опитвайки се да извика чувство на възмущение у себе си, защото не можеше да направи нищо друго, освен да лиши един детектив на средна възраст от достойнството му и вероятно дори от пенсията, но не виждаше нищо друго, освен един отстъпник.
Изпитваше силна нужда отново да поговори с Рай по тази работа, но не по телефона. Тъй или иначе, идеята да й звънне по телефона, вече не му се струваше така привлекателна. Ако, което всъщност бе най-вероятно, бе потънала в завивките и се чувстваше зле, нямаше да бъде никак добре настроена към идиота, който я кара да се измъкне оттам и да му каже как се чувства. По-добре да се отбие по-късно у тях с чепка грозде и кутия шоколадови бонбони. По този начин, ако успее да я изкара от леглото…
Той изведнъж си представи как вратата се отваря и на прага застава Рай, току-що станала от леглото, с хлабаво завързан пенюар, през чиито цепки се мяркат изкусителни гледки на твърда, закръглена плът, като затоплен от слънцето плод през листата, леко помръдващи от ветреца…
От устните му се откърти лек стон въздишка и една възрастна бездомна жена, минаваща покрай него, се спря и с тревога го погледна.
— Добре ли се, чувстваш, синко?
— Надявам се — отвърна той бодро. — Просто пристъп на глад, мамче. Благодаря ти за загрижеността.
И пускайки в най-близката й торба шепа монети, той бързо се отдалечи.
Глава двадесет и шеста
Паскоу, наистина бе в кисело настроение. Уийлд се бе свързал с Шефилд, както го бе помолил и бе разровил кокалите на мъртвия студент.
— Изглежда, това момче не вървяло много добре. Джонсън бил негов главен наставник и нему се падало да го предупреди, че ако не се оправи, изхвърча. Имало много важна работа за вършене, някаква курсова ли, какво, която трябвало да бъде предадена в началото на семестъра, но момчето не се явило и два дни по-късно го намерили мъртво в стаята му. Лекарствена свръхдоза. Нямало прощално писмо. Всъщност цялата му курсова работа била пръсната по пода и изглеждало, че се е мъчел да се поддържа с лекарства, за да се вмести в срока и се е престарал. Следствието приключило със заключение нещастен случай. Но Джонсън бил убеден, че това било самоубийство и приел това толкова навътре, че пожелал да се премести на всяка цена и накрая получил работата в Мидйоркширския университет.
— И това ли е всичко? — вдигна вежди Паскоу. — Нито дума за Рут.
— Щом те не го споменаха и аз нямаше защо да го споменавам, нали?
— Би могъл да се разровиш по-надълбоко — недоволно каза Паскоу. — И още можеш.
— Виж какво, Пит, казаха ми всичко, което знаеха хората. Тук ставаше дума за възможно състояние на духа при едно възможно самоубийство, нали така? Горе-долу бе правдоподобно, признавам. Но сега, след като знаем със сигурност, че Джонсън е убит от Уърдман, състоянието на духа няма нищо общо с това. Ако намериш нещо, с което да вържеш Рут към всички тези убийства, супера ще ти окачи медал. Но не трябва да се самонавиваш. В болницата също нищо не излезе. Ако са губили Мидазолам, те са потулили загубата и все още я държат потулена. Така че моя съвет е: забрави Шефилд.
В гърлото на Паскоу се надигна рязък упрек, основан на разликата в чиновете им, но за щастие успя да се сдържи. Приятелството с Уийлд бе важно за него и той много добре знаеше колко внимаваше сержанта да не престъпва полицейската йерархия на публични места. Неговата част от това негласно споразумение бе никога да не държи на нея, когато бяха само двамата, иначе нещо между тях щеше да си отиде завинаги.
Независимо от това, настроението му си остана кисело и когато Боулър се върна, му каза:
— Оправи си личната работа със сестрата на Рипли, а?