— Отивам.
И излезе.
— Хат.
Той се извърна. Уийлд го беше последвал навън в коридора.
— Това, че са ядосани, не означава, че не те взимат насериозно.
— Да, сардж.
— И това, че ти си ядосан, не означава, че не бива да ги взимаш насериозно.
— Да, сардж — повтори той, чувствайки се малко по-ободрен.
В компютъра имаше няколко души с името Фолоус, но нито един от тях не се казваше Пърси и нито един не приличаше дори слабо на библиотекаря. Имаше няколко души Дий, но нямаше Ричард, нямаше библиотекар. Нито пък доктор. Това бе подмятане от страна на Паскоу, което означаваше, че е вероятно от онези неща, които Далзийл наричаше префърцунковщини. Струва си да се погледне какво означава, само за да покаже на детектив главния инспектор, че и той не си е губил времето в училище.
Но по-напред по-важните неща.
Първо се налагаше да направи впечатление на Дебелака с умението си да приготвя чай.
Когато си тръгна същата вечер от работа, Хат бе успял да възвърне напълно обичайния си бодър дух и да си внуши, че като цяло, нещата вървят добре. През първия месец след неговото пристигане, докато звездата му бързо залязваше, той със завист гледаше как тази на детектив констъбъл Шърли Новело стремително изгрява. Обаче част от този изгрев, доколкото си спомняше, включваше такива неща като донеси-отнеси, леки шеговити подмятания и други неща от този род, така че защо трябва да се обижда от такова отношение, на което по-рано сам е завиждал? Освен това бе на път да види Рай, а това бе перспектива, която автоматично повдигаше духа му.
В този живот мъжките видения и фантазии много рядко се превръщат в действителност и когато това стане, шока от това често е с обратен знак.
Така стана и сега, когато вратата на Рай се отвори и тя застана на прага току-що станала от леглото, с хлабаво завързана хавлия, през чиито пролуки проблясваха изкусителни гледки на гладка, закръглена плът като затоплен от слънцето плод, готов за бране.
Той стоя пред нея онемял, без да помръдва, по-скоро приличащ на човек, изправен пред Медуза, отколкото пред обекта на своите сънища и мечти, докато тя най-накрая каза:
— От тази твоя уста излизат ли и понякога думи или тя се отваря само за да пусне мухите да се крият от дъжда в нея?
— Извинявай… просто не… казаха ми, че си болна и аз… съжалявам, че те накарах да станеш от леглото…
— Не си. Чувствам се по-добре и току-що излизам от банята, както вероятно човек с твоята работа и проницателност вече отдавна е установил.
Докато говореше, тя стегна хавлията плътно и чак тогава Хат вдигна поглед към главата й и видя капещата от косата й вода. Както бе мокра, косата й бе потъмняла почти до черна, на фона на която посребреното кичурче проблясваше като слънчев лъч.
— Тия неща за мен ли са или са веществени доказателства от поредния ти голям случай.
Бе забравил, че в едната си ръка държи букет карамфили, а в другата — кутия белгийски шоколадови бонбони.
— Извинявай, да. Заповядай.
Той й ги подаде, но тя не протегна ръце да ги вземе, само се усмихна широко и каза:
— Ако този номер е измислен, за да ме накараш да си пусна хавлията, ще трябва дълбоко да те разочаровам. Влез и ги остави някъде, докато аз се приведа в приличен вид.
— Хей, няма какво да се притесняваш за приличието — подвикна Хат след нея. — Аз съм ченге. Обучени сме за всякакви ситуации.
Той сложи подаръците на кафе-масичката и огледа стаята. Не беше голяма, но бе толкова подредена и непретрупана, че на човек му се струваше по-просторна, отколкото всъщност бе. Две малки кресла, добре подредена библиотечка, стандартен лампион и кафе-масичка — това бе всичко.
Хат се приближи към библиотеката. Човек може да научи много за хората от книгите, които четат или поне така бе чел някъде. Но само ако знаеш много за книгите, а той не знаеше. Едно нещо което забеляза, бе че тук има много пиеси, нещо, което му напомни, че Рай е родена в семейство на театрали. Той измъкна един том от пълните издания на Шекспир и го отвори на първата страница след корицата. На листа имаше дата, 1.5.91, и посвещение — На Райна, честит петнадесети рожден ден на Кралицата от Принцът клоун, с любов от Серж хххххххххххххх.
Петнайсет целувки. Бодване на ревност ли беше това, което почувства? От някой, когото не познаваше, който би могъл да бъде на всякаква възраст и който бе подарил книга на Рай, когато тя е била още хлапе? „Вземи се стегни, мой човек“, укори се той. Както вече бе разбрал, всеки признак на собственически стремеж, щеше да отблъсне Рай от него.