— Ега ти скуката — промърмори Хат.
— Защо? — изгледа го тя любопитно. — Двама възрастни хора, по собствено желание играят игра сами, без да се опитват да правят впечатление никому.
— Ама на теб изглежда са направили. Ти опитвала ли си да играеш?
— Нямам нищо против да опитам, но никога не са ме е канили — отвърна тя. — Всъщност такъв е и целия ми живот. Наоколо се играят какви ли не игри, а мен никой не ме кани да участвам.
Намек ли беше това? Подкана? Или просто закачка?
Той отпи малко от кафето да си навлажни внезапно пресъхналото гърло, питайки се дали не е дошло време за по-решителен ход. Тялото му, безспорно, мислеше, че е така. Усети как плътта му започва да прегрява.
— Добре ли си, Хат? — загрижено впери в него поглед Рай. — Изглеждаш ми нещо зачервен.
— О, да, добре съм — отвърна той.
Но още докато изричаше думите, си даде сметка, че е много далеч от добре и че прегряването му се дължи по-скоро на слабост, отколкото на желание.
— Не ми изглеждаш добре с тези червени петна по това време на деня — каза тя. — Всъщност, изглеждаш точно така, както аз се чувствах вчера.
— Искаш да кажеш, че съм прихванал от теб? — закашля се изведнъж Хат. — Знаех си аз, че имаме много общи неща.
— Моля те. Не обичам нахакани завоеватели. Ще можеш ли да си отидеш с колата до вас?
На Хат му мина през ума, че ако си изиграе картите както трябва, би могъл да предяви искане за даване на убежище тук, после се сети че самата Рай едва е започнала да се оправя. В света на романтичната белетристика, пациента често се озоваваше в леглото на лекуващата сестра. От друга страна пък двама пациенти на едно място щяха само да си играят един друг по нервите.
— Да, да, няма проблем. Кажи сега каква е прогнозата?
— Ами… първо ще ти стане зле и тогава няма да ти е никак добре, но добрата новина, е че макар и гадно, трае твърде кратко.
— Значи за уикенда ще съм добре, а?
Тя му се усмихна и отвърна:
— Шоуто си е твое, Хат. Но ако трябва да го отложим още веднъж, ще започна да се питам дали съдбата не се опитва да ни каже нещо.
— Ти остави съдбата на мен — каза той уверено, потискайки надигналата се кашлица и отправяйки се към вратата. — Един хубав сън и утре сутринта пак ще съм на крака, за да браня сигурността на Мид Йоркшир и неговите граждани.
— Вярвам ти — каза тя, целуна си показалеца и леко го сложи на пламналото му чело. — Вече почвам да чувствам по-голяма сигурност. Лека нощ, Хат. Умната.
Ето каква е силата на една хубава женска милувка — той просто си повярва сам, докато крачеше към колата си. Любовта можеше всичко и той разбра, че е истински, силно, лудо и дълбоко влюбен.
Глава двадесет и седма
Понякога дори и една добра жена може да сбърка и на другия ден Хат се чувстваше истински, лудо и дълбоко зле. Първият му порив бе да отиде на работа, за да даде възможност на всички да видят колко е зле, но когато едва не падна докато си обуваше боксерките, той изостави идеята и вместо това само позвъни.
Свърза се с Уийлд, който ако не прояви съчувствие, то поне прозвуча неутрално, после някъде отдалеч прогърмя гласа на Далзийл, който го попита с кого говори и Уийлд му обясни, че говори с Боулър, който няма да дойде, защото е болен.
— Няма да дойде, защото е болен? — гръмна учудения глас Далзийл, който слагаше извинението за отсъствие по болест далеч под това да бъдеш отвлечен от извънземни. — Я ми го дай!
Той грабна телефона от ръката на Уийлд и каза:
— Какво става, момко?
— Съжалявам, сър — изхриптя Хат. — Оказахте се прав, пипнах тоя вирус.
— О. Аз съм виновен, така ли? Каква е тая музика, дето се чува? Да не си в някой денонощен бар?
— Не! — викна Хат възмутено. — Това е радиото. Аз съм в леглото. Сам.
— Не подскачай. Помни Абишаг и Давид. Или не бяха те. Доколкото си спомням, той умря.
— Точно така се чувствам и аз сър — опитвайки се да изтръгне малко съчувствие. Звънчето, което бе звъннало едва-едва в главата му като беше на гости у Рай, сега задрънча като алармена система. — Сър, има нещо…